Помаците от Франция

В колата бяхме трима. Яна, единствената българка – главен редактор на френски месечник. Стоян – студент в Брюксел и моя милост, в случая шофьор на старото „Пежо“. Напуснали бяхме Солун преди повече от два часа. Настроението беше тягосно, първо защото температурата гъделичкаше 45 градуса и старата кола не разполагаше с никаква охладителна уредба и второ, на мен и на Стоян ни беше писнало от инструкциите на Яна. Тя седеше до мен с нос залепен в картата на Гърция и сечеше пискливо резмахвайки пръст : „направо, надясно, наляво…“ От време на време, ние със Стоян се споглеждахме съзаклятнически. Той си беше опънал пишкира и банските гащи на задната седалка. По край нас се простираха пясъчните плажовете на Кавала. Общоприето е че трикраките столове са най-сигурното седалище, най-стабилното равновесие, което човек е измислил. В замяна на това, тричленното пътешествие е пълно с рискове. В един момент всеки дърпа чергата към себе си. На един му се спи, на другите – не. Същото е и с храната, с музиката, с общуването, с плажа. Когато се касае до групов туризъм например, автобусът идва, хората се качват. Автобусът спира и хората слизат. Екскурзоводът казва: „Стената пред вас е от 2-ри век преди новата ера, имате 20 минути за снимки, след това заминаваме за Каменната гробница“ и точка. Тоалетната е в ресторанта, а пощенските картички в бутката. Всички се подчиняват и изпълняват. Съжителството на трима души в продължение на три седмици е несравнимо по-трудно. В случай на проклет индивидуализъм, пътуването може да се превърне на стълкновение мужду „орел, рак и щука“. Моята главна роля, освен карането на колата, беше именно тази, да не позволявам сблъсъка на вкусовете, на мненията и на характерите. Откровенно казано, ние тримата пътувахме из Гърция със кръстосани интереси и всеки един от нас зависеше от дугите двама.
Стоян беше студент без стипендия. Работеше тук там като сервитьор и изкарваше добри пари. Купи си едно „Пежо“ на старо, по-евтино от билет за самолет. Неговата оправност ми напомняше моята от преди 30 години. Фактът че не хленчи и не клинчи, както някои други български студенти го издигна толкова в моите очи, че аз споделих с него мечтата, да си открия родата в гръцка Македония. Не съм сигурен, че Стоян ми предложи „Пежото“ само защото беше син на мой братовчед. Убеден съм, че чрез това което правех, пишех и говорех, той трупаше съзнателно увлекателен житейски капитал. Яна също се интересуваше от моя поход към миналото. Тя подготвяше книга за потомците на комитаджиите и връзката на моя дядо с четата на Гоце Делчев я възбуждаше както миризмата на заяк възбужда ловджииско куче. След като си открих братовчедите в леринско, след като обиколихме Солун и тъкмо се надявахме на малко къпане, Яна заяви:
- Досега аз ви придружавах. За напред вие ще ме придружавате. Дължите ми го!
Вярно беше, че ние имахме дълг към нея. Не само защото разчиташе табелите по пътищата по-добре от нас. В триъгълника „Воден-Лерин-Кукуш“, петдесетгодишната гръцка антибългарска пропаганда беше оставила дълбоки следи. След втората ракия неизбежно започваха тълкувания около звучащото нарицателно „вулгарос“. Подаваха си носа намеци за окупационни произволия, за бандитизъм и проституция, за корупция и мизерия. Говорехме един език, но четмото и писмото ни бяха различни. Всеки път когато разправията ставаше гюрултия Яна прекъсваше шумотевицата:
- Вие говорите чудовищни неща за България. Ако ви слуша човек българите са зверове или циклопи! Аз съм българка, аз чудовище ли съм ?
Яна беше всичко друго, но не и чудовище. Тридесет и пет годишна жена, в разцвета на възможностите си, с буйни черни коси и зелени очи. В каквато и среда да беше, тя не оставаше незабелязана. В Гърция жените рядко са на първа линия. Затова намесата на Яна силно впечатляваше. Ние със Стоян веднага заставахме до нея и заедно разбивахме редовно антибългарските предрасъдъци. Документите ни бяха френски, сиреч европейски или същите като гръцките граждани. Между нас и събеседниците ни, нямаше ГКПП-та и визи. Ние гостите, не носехме никаква отговорност нито за престъпленията на българските фашисти, нито за тези на българските комунисти. Разговаряхме на език, който те наричаха „нашиьот“. Различията между нас – гостите и тях – домакините идваше от това, че ние тримата бяхме обикаляли доста, познавахме други държави и континенти, чели бяхме не малко, имахме някоя и друга диплома. Докато „нашите“ гръцки македонци, в повечето случаи, никога не бяха напускали лозята, кравите и нивите с царевица. Те се гордееха със земята, която притежаваха, с труда който полагаха и се чувстваха свободни благодарение на плодовете на собствения им труд. Македонските ни братовчеди не познаваха нито една буква от „кирилицата“. При всяка „разгорещена“ среща, ни бяха необходими слонско търпение, византииска дипломатичност, братска снисходителност и обич, за да не се стигне до разрив. В това отношение присъствието на Яна се оказа изключително ценно. Поради това ние със Стоян u бяхме хем длъжници, хем признателни.
- На следващия кръстопът, завиваш на ляво, посока Ксанти. – каза Яна и уби последните ни надежди за гмуркане в Бяло море.
В южните Родопи се намираха селата на турското малцинство. Като журналист, Яна работеше и по този въпрос. Докато Стоян прибираше пишкира в раницата си, тя уговаряше по мобилния телефон среща на англииски с местната представителка на Амнести интернационал. „Само това ни трябва – мислех си с неухота аз – ние македонската мътилка не сме избистрили, камо ли турската“. Вътрешно добре знаех, че ако става дума за борба на исляма срещу православието, аз никога нямаше да застана на страната на мохамеданите. Мястото на жената, религиозното u подчинение на бащата, на съпруга, на брата, на обществото – за мен бяха неприемливи. Моите убеждения не бяха религиозни, а граждански. Нито една религия не ме задоволяваше напълно. За мен жената беше пълноправен член на обществото. Тя трябваше да бъде свободна да разполага с тялото си, както намери за добре. Никой нямаше право да u нарежда какво е добро и какво е зло. В случай на погрешна стъпка или на сполучлив избор жената трябваше да губи или печели – сама. Така както е сам мъжът – глава на семейство, поставен пред драматичен избор.
- Не ми се мръщете такива! – отгатна мислите ми Яна – Там ни очакват хора, които се борят за правата си. Те разчитат на нас!
До този момент аз изобщо не проумявах, кой и защо разчита на мен. Мнението на Стоян не беше различно.
Намерих лесно центъра на Ксанти. Алтън ни чакаше с баща си – Исмаил пред фонтана на площада. Младата, около 30 годишна жена, беше забулена.
- Найс ту мит ю – каза тя и ни представи баща си.
Яна беше вече извадила касетофона и фотоапарата. Алтън ни настани на терасата на най-близкото кафене, а баща u я попита:
- Какво ще искат гостите?
- Две бири – отговорих аз, преди Алтън да ми заговори на англииски.
- А ма, ти думаш по…- опули се с възторжено Исмаил.
- Бъл-гар-ски…
Яна и Алтън се спогледаха изумени, че са се мъчели да се разберат на англииски. След това домакинята скри предпазливо фотоапарата и касетофона в чатата си и поведе журналистката към чаршията.
- Баща ми, бог да го прости, ми беше казал същото. Той беше ходил някога в Харманли. Ти бил ли си в Харманли. Дъщеря ми каза, че сте от Франция и че сте журналисти. Разкажи ми от къде сте, кои сте – със светнали от възбуда очи Исмаил ме обсипа изведнъж с поток от въпроси и извика на сервитьора – дай тука 4-5 бири!
Само след 5 минути разговор стана ясно, че не сме ние, които имахме неща за разказване, а той. Роден в едно село на 10 км от Ксанти, заможен и уважаван човек, собственик на бакалия и кафене, той беше без документи! Преди 15 години отишъл до Турция да поработи. Дал си документите на работодателя, но нещата не тръгнали добре. Измамен, неплатен и без документи, той потърсил помощ от гъцката легация в Истамбул. Казали му, че той не е гръцки гражданин и гръцката държава няма никакви задължения към него. Оставил жена с три деца в Ксанти, Исмаил с риск за живота , хванал пътя обратно.
- Накрая бях принуден да скоча в морето и да плувам до Гърция с отворена рана. – със стиснати зъби прошепна той и бързо си разкопча ризата за да ми докаже казаното.
По средата на гърдите му лъсна 7-8 сантиметров белег, дълбок повече от 5 милиметра. Гледката беше непоносима и аз обърнах глава настрана.
- Вярваш ли ми сега ?
- Вярвам, вярвам! – заповтарях аз, като се опасявах да не ми покаже раната си пак.
- Тогава слушай добре, тук се вършат някои работи, които светът трябва да знае. В регистъра на Ксанти пише, че съм роден тук през 1944 година, заведох гръцката полиция до гроба на баща ми, на дядо ми. Децата ми са родени тук. За мен работят 30 души, плащам си данъците на Гърция, а документи не ми дават! Ти сега говориш с човек, който според администрацията го няма! Не искам да кажа, че съм преследван или заплашван. Не! Аз си плащам и те ми се подмазват, но на документ ме няма! Защо? Защото съм ПОМАК, а за гръцката политика такива няма. Решили са, преди 50 години, че в Гърция ще има само православни гърци и повтарят като папагали, че тук няма малцинства. Ние сме се хванали за исляма, защото той ни пази от погърчване. Но не си ли православен грък, нямаш гръцки паспорт, а само документ за пътуване – „пасаван“, изгубиш ли го – повече не съществуваш! Освен това „не-гърците“ нямат право на кредит, на книжка за кола, децата ти не могат нито да учат више образование, нито да си намерят работа в голямо предприятие. Пращат ни имами и даскали от Турция. Знанието идва от турските учебници. Ако някое дете иска да стане зъболекар или инжинер заминава за турските университети. Така гърците си мислят, че нашите деца ще останат там завинаги. Но ние не сме турци. Говориме три езика: гръцки, турски и помашки. Последният ни е майчиният език. Ние го цениме най-много! Що се отнася до Турция ние нямаме нищо против, докато ни защитава без да ни брои за турци. Борбата ни е трудна, но ние сме търпеливи, честни и работливи хора. Искаме само да ни признаят човешките права. Да пътуваме и да се срещаме, с който си искаме. Децата ни да учат където и каквото те решът. В Европа трябва да знаят какво става тука! Нали южните Родопи също са в Европейския съюз.
Изведнъж разбрах защо македонските организации в Гърция, които се борят да бъдът признати за малцинство, подкрепят турците и помаците, срещу гърците. Сдружението прави силата. България от 50 години беше обърнала гръб на своите от беломорието и леринско. Радио Благоевград не се чува по-далеч от Петрич. Докато Турция никога не беше спирала да подкрепя своите. Било с дипломатически, било с икономически средства. Религия, литература, радио и телевизия: бившата Империя никога не беше прекратила борбата си за влияние в беломорска Тракия. Парадоксът беше пълен. Македонците и Помаците, които изискваха от Европейската Общност да наложи на Гърция признаването им като равноправни на гърците – малцинства, разчитаха само на Турция!
Исмаил не ме остави да платя. Докато той уреждаше сметката, десетина запъхтяни от бързане младежи нахлуха в заведението. Няколко секунди след това те ни заобиколиха.
- Вие ли сте помаците от Франция?! – попита един от тях.
Срещнах бързо погледа на Стоян. В него прочетох „иди се оправяй сега“.
- Вижте какво – започнах бавно аз, – ние сме родени в България, но живеем във Франция.
- Къде се научихте да думате по помашки? – прекъсна ме нетърпелив един от тях.
- Момчета ние говорим с вас български, помашкият е тукашният диалект на един и същи език.
- Това са хора демократи, дошли са тук да се запознаят с нашто дередже.- притече се на помощ Исмаил и продължи – помашкият език изглежда е ручей, който се влива в реката на българския език.
Два часа след като се сбогувахме с гръцките помаци, ние напуснахме Европейската общност и влезохме в България. И тримата бяхме доволни като иманяри попаднали на златна жила. В същото време ние съзнавахме, че никога не бихме могли да разработим находището сами.

Божидар Чеков

Comments

comments