Под кокосовите орехи на Мексико

След десетчасов полет пристигнахме в Мексико. Тръгнахме на обяд и кацахме привечер. Последните слънчеви лъчи подхраниха надеждата, че още днес ще се гмурнем в Карибско море. За хора дошли през февруари на почивка, човешкият инстинкт е преди всичко първичен. За съжаление митничарите ни раздадоха формуляри за попълване, че не носим оръжие и повече от 10 хиляди долара. Разчитането t проверяването им, ни се сториха безкрайни.
Аеорогарата на Канкун е чисто нова. В този зимен сезон, тежкотоварни самолети изсипват в Канкун по 50 хиляди туристи на ден. Посрещането е организирано отлично. На изхода чакат десетки представители на туроператори, които разпределят новопристигналите в микробуси, според дестинацията.
Нашият хотел е на стотина километра в посока Гватемала. От всичките оферти, които получихме, избрахме хотел с 300 стаи. Той беше най-малкият и на самия бряг на морето. Останалите хотели са с по хиляда и повече стаи. На закуска и на плаж се ходи с минибус. Избрахме го също и от егоистична гледна точка. В нашия хотел не се допускаха домашни животни и деца под 18 години. Магистралата е с четири платна и няма завои. Права е като писта за самолет. Огромни билбордове пожелаваха на гостите „Добре дошли в Ривиера Майя”. Движението е нормалено и шофьорът кара с 80 км в час. След известно време обаче пред нас се образува задръстване. Святкат фарове на полицейски коли и автобусите минават един по един пред надничащи през прозорците въоръжени полицаи. Става ни ясно, че изпускаме къпането. Всеки десет-петнадесет километра се повтаря същата операция на задръстване и полицейско оглеждане. „Това се прави за вашата безопастност.”- казва на развален френски шофьорът и ние разбираме, че сме напуснали окончателно Европа.
След около два часа пътуване спираме пред бариера. От вишката излиза униформен пазач и след като записва номера на колата и се обажда по телефона, вдига бариерата. Най-сетне сме пред вратата на хотела. Заедно с още две двойки туристи се насочваме към рецепцията. 4-5 също униформени носачи свалят куфарите и ги понасят към стаите. Ние не пипаме нищо. Влезли сме за 15 дни в света на „All Inilusive” и забравяме портофелите си. На близкия бар, любителите на коктейли са заели позиция. Бързо намираме маса и поръчваме два коктейла „Коко-Локо” от кокосов сок и текила. Докато ни ги донесат видях, че някои туристи предпочитат твърдия алкохол. Те си пиеха спокойно „Столичная” и „Блек Лейбъл” с водни чаши. Едва бяхме влезли в ресторанта за вечеря и веднага разбрахме, че има италиански летовници. Езикът на Данте ехтеше над всички останали и отразяваше възхищението им от видяното през деня. „Бъдете щастливи, че няма много американци!” – подхвърли до нас един френски канадец, забелязал нашето учудване. Ние не се бяхме стъписали толкова от италианската глъч, колкото от изобилието и разнообразието на ястията за вечеря. Супи, риба, месо, зеленчуци, манджи, сладкиши, сокове и плодове в неограничено количество изкушаваха и най-изтънчените кулинари. Към всяка маса имаше зачислен мексикански персонал, който обслужваше гостите и боравеше закачливо със съответния език. Виното и бирата също бяха в неограничено количество.
Нашият хотел, както всички останали, се състоеше от малки блокове пръснати в парка. Много бързо разбрахме, че не става дума за градина, а за джунгла. Десетки работници поддържаха всекидневно каменните алеи, за да не бъдат залети от растителността. Щатът Кинтана Роо, на който се намирахме е най-богатият на подземни реки в света. Корита от шуплив варовик, събират дъждовната вода на места в езера, наречени „сеноти”, преди да я излеят в морето. Дървени мостове, по които задължително се минава, дават възможност на туристите да наблюдават десетките видове риба, с които гъмжат езерата.
Всяка сутрин безплатен птичи концерт изпровожда гостите до ресторанта за закуска. Още с първите слънчеви лъчи различни видове игуани се простират на припек по алеите и клоните на дърветата. Още в началото си зададохме въпроса, как се сменят стотици чаршафи и пешкири, без никой да забележи? Всичко беше предвидено за спокойствието на почиващите. Зад хотелите минаваха алеи, незабележими за гостите, по които персоналът се придвижваше с електрически колички. Върхът на красотота беше плажът. Нашият беше между най-хубавите на Ривиера Майя. Лечезарността на цветовете му се дължеше на стената от корали, втора по големина в света, след тази в Австралия. Пясъкът – ситен като брашно, почти бял, без да се лепи по тялото. Водата – прозрачна и чиста, като на планинско езеро. Температурата – 28 градуса, същата като на въздуха. Истински земен рай. Никакви моторни занимания и миризма на нафта. Абсолютна забрана за мотори, водни ски и скутери. Единствено платноходките бяха толерирани.
Въпреки изключителната красота на плажа и луксозните хотелиерски условия, лежането под чадърите през цяла една ваканция е престъпление. Най-вече в страна като Мексико. Разяснени предварително, ние имахме вече подготвен план за посещения. За всяка дестинация специализирана фирма ни вземаше от хотела с екскурзовод, говорещ съответния език. Всички наши пътувания бяха в компания на франкофони, с изключение на последното. Избрали за почивка и посещение „Ривиерата на Маите”, ние както и останалите летовници, копнеехме да научим повече за тази тайнствена многовековна цивилизация, както и за съвременните „маи”. В хотела, в ресторантите, баровете и на плажа, целият персонал беше „майя”. Мургави хора, ниски на ръст, фактически без врат, изключително отзивчиви, те отговаряха моментално на всяко туристическо искане. Но тяхното професионално присъствие не означаваше истински контакт и реални впечатления. По пътя към пирамидите ние обсипвахме с въпроси екскурзоводите. Някои от тях се оказаха по-приказливи, други по-затворени. „Всички работни места са запазени за тях.” – обясниха ни единодушно те. Това пояснение разбира се не ни задоволи, защото в него открихме първото противоречие между обясненията и фактите. Екскурзоводите бяха европейци, а не маи. „Мексиканците са метиси, няма мексикански етнос или раса.” – екскурзоводите. По истрически причини смесицата между маи, ацтеки и испанци е факт. Но тази смесица далеч не е всеобща и социалните последици са видими. Колкото повече цветът на кожата е по-светъл и следите от испанска кръв преобладават, толкова по-високо е стъпалото в „мексиканската социална пирамида”. Започнахме посещенията с най-новото открито селище Ек балам (на езика на маите означава ягуар). Поредица от пирамиди, служещи за храмове, обрeди и жертвоприношения, подпалват въображението на всеки посетител. Безброй въпроси не намираха убедителен отговор. Маите имали писменост, но католическите свещеници изгорили книгите им. С какви инструменти каменоделците са сътворили всички тези пирамиди? Без цимент и бетон, стълбите не са мръднали. Как са докарани камъните, като се знае, че обитателите на тези земи не са имали коне?
Екскурзоводите настояваха, че маите които виждаме, са същите от началото на новата ера. Техните далечни предшественици са познавали астрономията, архитектурата и математиката. Календарът им е по-прецизен, по-точен от ползвания днес от нас. Как е възможно потомците на подобна цивилизация днес да обитават колиби и да спят на земята? В следващите дни ние посетихме още две селища с пирамиди – Толум и Чиченца. Всеки път микробусите спираха в едно и също „типично” населено с „маи” място. Там туристите се запознаваха с колибите ,в които живееха местните хора, опитваха типичната кухня и съответно купуваха сувенири. При една от екскурзиите, на една жена от групата ѝ прилоша и шофьорът по принуда спря в друго село. В него нищо не бе подредено специално за туристи и ние разбрахме, че местата за посещение са строго предопределени. Чули бяхме също, че началното и средно образование са задължителни. Когато видяхме селското училище за деца до 12-годишна възраст, ние не повярвахме на очите си. На него пишеше: „Начален Образователен Център за Туземци”. Върху бараката, определена за целта, имаше няколко антени. В мексиканските села, населени с маи, нямаше учители! Телевизията ги заместваше. За да продължат образованието си, учениците трябваше да отидат в столицата на щата Юкатан – Валадоид. Пътищата обаче са лоши и през периода на дъждовете, транспортът е невъзможен. Недалеч от училището ,на фасадата на друга барака, пишеше „Свидетелите на Йехова”. В последствие научихме, че властите затварят очи пред дейността на сектите. На въпроса има ли избори и как протичат те, екскуроводът подхвърли: „Какви избори, какви списъци, не всички имат документи, защото се „те” раждат деца, които никой не декларира…” Доловил нашите противоречиви чувства, относно ситуацията на местното население, той ни предуреди без заобиколки: „Не се занимавайте с политика! Вие сте тук на почивка. Избягвайте срещи с непознати и се придържайте към предложените ви маршрути. Касае се за вашата безопастност.”
Този пореден намек, заедно с редовния полицейски контрол по магистралата, вместо да ни успокои и приспи, увеличи нашето любопитство. Нещата станаха много по-ясни по време на посещението ни на био-резервата Сиан-Кан. След няколко часа друсане в рейс с изтърбушени седалки, ние пристигнахме на брега на една лагуна, гъмжаща от делфини, гигантски костенурки и морски крави от семейството на моржовете. В обилната растителност стотици видове птици бяха свили гнезда. По едно време екскурзоводът посочи хоризонта – „Там е пистата на която кацаха самолетите с кокаин на Пабло Ескобар. Къщата между палмите е неговата.” Всичкие бяхме чували за картела Меделин. „Ескобар беше ликвидиран през 1993 година. Неговият картел също беше разбит? – предположих аз”. „Картелът на Пабло бе заменен с друг картел. И проблемите са нови. Мексико държи световен рекорд със сто хиляди отвличания през 2014 г. Бъдете спокойни. Между мафията и полицията има «Gentlemen’s agreement ». Косъм няма да падне от главата на турист. Туризмът е кокошката със златните яйца на Мексико” – успокои ни отново той.
След 2 дена плаж ние предприехме последната екскурзия. Този път с катамаран към острова Island Mujeres (острова на жените). Според преданието там живеела навремето богинята на зачеването и на Луната. На самия остров не открихме нищо освен бутици със сувенири за туристи. На отиване и връщане се оказахме в компания на туристи, които не се срещат по пирамидите. По силата на обстоятелствата се запознахме със Sprink Break. Нов начин на тотално разпускане чрез алкохол и музика на „пренатоварената” американска младеж. След часове наливане с текила смесена с лимонада, под звуците на „реге денс”, някои участници не бяха в състояние да слязат от кораба сами.
На изпроводяк красиви билбордове ни напомниха, че напускаме Ривиерата на Маите. Никъде не пишеше обаче, че хотелите са испански, американски, а от скоро и руски. Най-богатият човек в света е мексиканец, от ливански произход. Империята на Карлос Слим Хелю тежи повече от 73 милиарда долара, но в Мексико няма средна класа. Колкото са по-мургави са маите, толтеките и ацтеките, толкова са и по-бедни. Очудващо ли е тогава, че някои от заложниците се връщат при близките си в кутии за обувки?
Париж, 22 февруари 2014 г. Божидар Чеков

Comments

comments