Цветя за господин Заглухински

Между нашия двор и двора на софийското училище „Патриарх Евтимий“ имаше една стена, не по-висока от метър и половина. Било сутрин, било вечер, за по- бързо, вместо да се блъскам пред централната врата, аз прескачах стената. По това време ние с майка ми живеехме в апартамента на дядо ми Кузман на ъгъла на улица „Цар Самуил“ и улица „Солунска“. Понеже за­конът за жителството нареждаше, че на двама души се полага една стая, в апартамента се бяха наблъска­ли три семейства. В нашата „дядова ръкавичка“ кух­нята и тоалетната бяха общи, а банята в резултат на междуквартирантски разправии бе превърната в килер. За да се изкъпя, аз трябваше да избирам между Централната баня или „Мадара“. Два пъти в седмица­та банята беше мъжка и три пъти женска или обрат- ното. По пътя, от плакати и бронзови статуи, муску­лести мъже и плодовити жени размахваха сърпове и чукове, за да набият в съзнанието на минувачите светлото комунистическо бъдеще. Радиоточките из­ливаха потоци съветска и народна музика. От време на време войнствени речи зовяха за бдителност към въображаеми западни врагове. Една привечер, тъкмо си бях хвърлил чантата на пода и бързах да сляза при приятелите на улицата, майка ми се изпречи пред мен.

От сряда започваш уроци по руски език! отсече тя. В нейното изявление нямаше място за спор.

Понеже прекалено добре познавах тежестта на дясната й ръка, аз предпочетох да приседна, вместо да отговоря прибързано. Майка ми беше медицинска сес­тра. За да изкара някой лев допълнително към скром- ната си заплата, тя биеше инжекции по къщите на подбрани пациенти. Съпругата на един тежко болен от захарна болест руснак беше помолила да му правя компания без никакво парично възнаграждение. Беше 1957 година. Унгарските събития, с хилядите прегазе­ни от танковете на „Червената армия“ въстаници, пареха съзнанието на всички. Струпване на повече от трима души беше забранено, защото се считаше за по­литическа демонстрация. Милиционерски джипове предпазливо кръстосваха нощно време София. Шеп- нешком се говореше за безследно изчезнали бърборков- ци и веселяци. Поради това уроците по руски, които майка ми ме задължаваше да вземам, можеха да бъдат сравнени с уроци по немски във франция през 1942 го­дина.

В училище руският език беше най-изучаваният след българския. Учех го без ентусиазъм, но и без ом­раза. Бележките ми бяха средни и това ми стигаше. В семейното ми обкръжение не само че нямаше членове на „Партията“, а дори собственият ми баща беше обявен за „изменник на родината“, докато дядо ми, собственик на мелница за „враг на народа“. В очите на приятелите всякакви допълнителни усилия по руски биха могли да бъдат тълкувани като подозрително престараване или подмазване към управляващите. Моето многозначително мълчание направо вбеси майка ми. С развълнуван глас тя ми припомни цената на нейната саможертва за отглеждането ми. Тежест­та, която представлявах по отношение на личния й живот. Последната й фраза беше:

Освен това той не е червен, а белогвардеец…

Добре казах, но не искам никой да знае за тези уроци…

Още на следващия ден, тласкан вежливо от двете жени, аз се озовах в една тясна и слабо осветена стая. Цялата лява стена беше библиотека. Леглото на бол­ния беше залепено за нея. След като вратата зад гър­ба ми се затвори, болният се обърна радушно към мен: Ела, приятелю мой. Седни по-близко, моля те. Свежо бръснатата глава на стария казак изпък­ваше върху лилава възглавница. Очите му бяха бистри като водата на пиринските езера. Извехтяло родоп­ско одеяло покриваше неподвижното му тяло.

Аз извадих несръчно тетрадка, учебник и речник. Казвам се Георги Михайлович Заглухински. Но ти можеш да ме наричаш Георги Михайлич. Прибери си учебниците и тетрадките. Няма да имаш нужда от тях. Ние с теб само ще се забавляваме по руски!

Без да губи време, господин Заглухински ме накара да повтарям след него скоропоговорката:

Жили били три китайки: Ципа, Ципа Дрипа, Ци­па Дрипа а ля Помпони. Жили били три китайци: Як, Як Ци Драг, Як Ци Драг а ля Кцидроги. Поженилисъ…

Моето спонтанно участие позволи на руснака да прецени веднага фонетичните ми способности и недос­татъци. Съчетанието между трудността на произ­ношението и интригата на смешката беше толкова забавно, че аз забравих времето. Залагайки от самото начало на увлекателността, Георги Михайлич спечели моето внимание и интерес. Почувствах се като море­плавател, потръпващ пред откритието на незнаен остров. Когато госпожа Заглухинска отвори вратата, за да каже, че двата часа за урока са изтекли, ние се спогледахме като деца, на които родителите нареж­дат да оставят играчките, защото е време за спане. Продължих уроците с постоянно растящ интерес.

Господин Заглухински четеше Толстой, Достоевски, Лермонтов и Чехов на глас. Благодарение на езикова­та музика, моето въображение прекосяваше тайгата на шейна, теглена от елени, срещах богатири, пиех водка с Тарас Булба и танцувах до зори с руси красави­ци с плитки като змии. Веднъж, унесен във въобража­емия руски свят, аз не бях забелязал, че господин Заглу­хински беше спрял да чете.

Ако руската литература те кара да мечтаеш, ти си на път да проумееш руската мистерия. Това не е дадено на всеки. Няма народ, който да е страдал по­вече от руснаците. Мачкани и унижавани, ние винаги сме възкръсвали. Но нашата сила не е нито в големи­ната на страната, нито в числеността на население­то. Вярата, въображението и духът не се измерват и изчисляват. Само народи, познали страданието, разби­рат значението и същността на понятия като „руска душа“. Огромната и несломима вяра във вечността на Русия.

Беше началото на март, когато влизайки в стая­та на стария казак, аз се стъписах от изненада. Нощ- ното му шкафче и масичката бяха отрупани със слад­киши и разни видове конфитюри. В един ъгъл пушеше самовар.

Днес няма да има урок. Днес е твоят рожден ден, нали? попита тържествено той.

Наистина беше 5 март, денят, в който се бях ро­дил преди 11 години. Но поради липсата на възможнос­ти за достойно посрещане на приятелите ми, моят рожден ден минаваше винаги незабелязано. Ето защо вниманието и топлината, която почувствах в стаята на господин Заглухински, ми доставиха истинско удо­волствие. След като опитах всички конфитюри, пала­чинки, бухтички и кейкове, на свой ред се опитах да го зарадвам.

Георги Михайлич, вчера получих най-високата бе­лежка по четене на руски.

Лицето на стария казак засия. Прикривайки с уси­лие вълнението си, той попита:

Каква беше темата на урока?

Октомврийската революция отвърнах аз.

Такава революция никога не е имало. Това, което се случи през 1917 и 1918 година, е един заговор срещу Русия.

Сините прозрачни очи на господин Заглухински се бяха вледенили. Той произнасяше бавно и тежко всяка дума.

Ние, руската армия, гниехме от три години в окопите по средата на Европа, някъде между Чехия и Полша. Германците, притиснати между нас на изток, и французите и англичаните на запад, не можеха да поддържат двата фронта. Тогава те взеха Ленин от Швейцария, качиха го в един дипломатически вагон за­едно с неговите университетски революционери и го стовариха в гърба на руската армия. Царят отдавна се беше отказал от трона, а Зимният дворец се пазе­ше от две роти юнкери. Народът беше объркан, гла­ден и обезверен. Ленин обеща мир, хляб и земя. А на всички, които му помогнат да вземе властта пагони, привилегии и почести. Една част от армията му повярва и обърна щикове срещу братята по оръжие.

Госпожа Заглухинска влезе в стаята с чаши за чай и Георги Михайлич прекрати внезапно разказа си. Така схванах, че част от неговите уроци трябваше да оста­нат в тайна.

Не мога да се закълна, че това, което чувах от чо­века, преживял събитията в Русия, ме изненадваше. Обратното, неговите разкази отговаряха на безброй­ните въпроси, които част от моето поколение си за­даваше. Ние изучавахме руски език, а Русия беше забра­нена дума. В училище никой не желаеше да ни обясни кой е Александър Невски. За сметка на това надълго и нашироко ни говореха за Стаханов, Макаренко и Мичу­рин. Идеологическата подготовка, червените връзки,раздавани на групи в зависимост от произхода, насил­ствената самокритика, постоянният поглед на вся­какви „добронамерени“ отговорници, страхът с него­вата всеобща и невидима паяжина…

Учебната година завършваше, но аз продължавах усърдно уроците. За да докажа моя интерес към руски­те проблеми, веднъж занесох вестник на господин Заг­лухински.

Георги Михайлич казах, във вестника пише, че Хрушчов прощава на всички ви и че всеки един от вас може да се върне в родното си място.

Хрушчов ми прощава? Но аз никога няма да му простя, че той и неговите хора избиха родителите и братята ми. Че заграбиха нивите и конете ни. Че с картечен огън ни изтласкаха в корабите за чужбина. Аз бях между последните, които напуснаха Одеса с ар­мията на генерал Врангел. Турците ни спряха в про­ливите. Беше началото на декември. Нашите съюз­ници французи и англичани ни бяха обещали оръжие, за да се върнем и бием с червените. В последния момент си промениха становището и ни изпратиха палатки. Стохилядна руска армия прекара зимата в одринското поле, под открито небе. През пролетта генерал Врангел замина за Париж и не се върна. След него всички войници се разотидоха. Кой за Европа, кой за

Америка. Аз избрах България. Обичам хората, езика и най-вече не съм сам на тази земя. На Шипка почива братът на баща ми с хиляди други приятели на Бъл­гария. Ти ми говориш за моята Родина. Коя е тя? Къде е тя? Страна, която смени името и знамето си, на­род, който разруши църквите си това не е моята Родина! Един ден Русия ще възкръсне. Това ще стане, когато истината за престъпния заговор бъде разпрос­транена. Когато бъдещите поколения научат за лъжа­та. За мен е малко късно. Докато ти ти сигурно ще доживееш този ден приключи той с треперещ от вълнение глас.

Изведнъж разбрах, че господин Заглухински чрез уроците по руски ме натоварваше с послание за бъде­щите поколения. Доверието, което един истински ка­зак имаше в мен, ме изпълваше с неописуема гордост. Затова, когато майка ми ми съобщи:

Утре няма да ходиш на урок по руски… аз бях искрено разочарован.

Защо? попитах.

Защото постъпи в болница отговори сдържано тя.

В моето увлечение към Русия и живота на госпо­дин Заглухински аз бях забравил болестта. А болестта е вид махало. За съжаление тя винаги се връща и на­помня за себе си на този, който я забрави. Мисълта, че няма да го виждам, обаче ми тежеше безкрайно много. Така в деня и часа на моя урок аз се озовах пред болни­цата и започнах да наблюдавам посетителите, преди да взема решение. В повечето случаи те носеха цветя. Доближих се до една цветарка и попитах:

Колко струва една роза?

Левче отговори тя.

Дайте ми две поръчах аз.

Цветята трябва да са тек, иначе не носят къс­мет.

Но аз имам само два лева.

След малко колебание тя ме съжали и ми подаде три рози за два лева.

Коридорите на болницата миришеха на дезинфек- танти. Една медицинска сестра ме заведе до стаята на господин Заглухински. Вътре имаше повече от де­сет легла. Около всеки болен се въртяха по няколко посетители. Само при леглото на руснака нямаше ни­кой. Като ме видя, лицето му засия, както в деня, в който му казах, че съм получил най-високата бележка по руски. Аз се доближих и сложих плахо цветята вър­ху леглото. Изведнъж лицето му потъмня.

Маленкий дурак, цветя се слагат само върху ковчег!

Потънал от срам, аз дръпнах цветята и ги хвър­лих на пода. За да разведри атмосферата, Георги Ми­хайлич ме покани да седна. После бащински ми обясни, че един от големите руски недостатъци е суеверието.

Ето например Пушкин. Знаеш ли как загива най- големият ни поет? попита ме той.

Аз не знаех, разбира се. Мислех, че гениалният и непокорен красавец дава живота си за свободата.

Съвсем не! отсече Заглухински. Пушкин е застрелян заради една жена. Убит от френски рогоно- сец! Как искаш, след като най-великият от нас свър­шва като заек, да не сме суеверни? попита ме той и думите му прозвучаха почти като извинение.

Както всеки път, когато бях с него, аз забравих времето. Една санитарка ме покани да си тръгвам, защото беше дошъл часът за вечеря. Слънцето току- що беше залязло и уханието на липите предразполага­ше софиянци за разходки докъсно. В парка на Свобода­та всички пейки бяха заети. Тук-там хората произна­сяха шепнешком името на руския писател Борис Пастернак. Неговата книга „Доктор Живаго“ още не беше преведена на български. След като се шлях до късно по улиците, аз се прибрах към полунощ в нашата стая за двама души. Майка ми я нямаше, защото беше дежурна. Спах лошо. Беше някъде към шест часа, кога­то телефонният звън ме стресна. Вдигнах слушалка­та и чух гласа на госпожа Заглухинска:

Георги Михайлич почина тази нощ каза тя и затвори, без да добави нищо повече.

Не присъствах на погребението, защото не бях поканен. Струва ми се, че никой не разбра същността на моите „уроци по руски“.

Comments

comments