Момичета от Санта Клара

Прибрах се късно. Мислех, че вестник „Народна култура” със статията на Кирил Цонев ще смекчи настроението на майка ми. Получи се обратен ефект. Като видя илюстрацията с двете негърки, тя така ме цапардоса, че пръстите от ръката ѝ останаха видими на врата ми. „Още си малък за такива четива!”- отсече строгата жена и дръпна вестника. Тя не ме остави да обясня, че тези дни бяха най-важните в живота на Кирил Цонев. Прокуден от Художествената академия за „инакомислие”, професорът беше в немилост от десетина години. Вълко Червенков го беше обявил за „формалист”, защото Цонев отказваше партийната намеса и „социалистическия реализъм”. Въпреки, че беше с леви убеждения, той не приемаше насилието в културата. Малцина бяха тези които не се страхуваха да звънят на вратата му. От време на време го посещаваха художниците Иван Ненов, Илия Бешков, Константин Джидров и Георги Павлов – Павлето. Цонев често споменаваше името на Владимир Димитров – Майстора. Само веднъж видях „патриарха” на българската живопис. Професор Цонев ме заведе при стария кюстендилец, като преди това напълни малка алуминиева тенджерка с храна. Предполагах, че отиваме в дом, ателие или поне гарсониера. За моя изненада „Майстора”, изпаднал в немилост по същите причини като Цонев , ни чакаше на една пейка в градинката Аксаков. След като размениха няколко думи, професорът остави храната и ние се прибрахме в апартамента на улица Славянска. В дома на Цонев цареше абсолютен безпорядък. Между салона и кухнята имаше един безкрайно дълъг коридор, в който десетки картини, подпряни на стените, тънеха в прах. Те бяха непродаваеми, защото нямаха нищо общо със социалистическия реализъм. За да илюстрира нашите разговори, Цонев вадеше по някое платно и го слагаше на светло в салона. Една от картините изобразяваше две чернокожи жени облегнати на перваза на прозорец. Цонев ги беше рисувал в кубинския град Санта Клара. Други платна отразяваха кубинската планина „Сиера Маестра”. Независимо от опозицията от страна на моята майка, професор Цонев продължи да ми разказва за красотата на мулатките, за кубинската музика и нощите поляни с ром в компанията на Хемингуей. Бяхме 1958 година. Изведнъж една новина промени изцяло живота на моя приятел. В Куба беше избухнала революция. Оказа се, че хората на Че Гевара са слезли от планината „Сиера Маестра”, тази която Цонев бе рисувал, и са освободили града Санта Клара. Ден и нощ световните агенции разпространяваха невероятната новина – „комунистическа революция” под носа на Америка! Цонев ме извика да помагам. Първата ми работа беше да изтрия праха от картините. В мрачния апартамент на улица Славянска заприиждаха хора, които не бях виждал никога. „Запознай се с моя племенник Сашо – представи ми Цонев режисьорът Александър Стоянов – той също е от Кюстендил”. Изключително енергичен мъж, Стоянов се превърна в мотор за всичко което се случи впоследствие. Поръчки за статии пристигаха от различни издания. Телефонът не спираше да звъни. Възбуден професорът пишеше шумно на машина, палейки цигара след цигара. Дори един фотограф се притече да снима картините от Куба. Тогава чух Кирил Цонев да пее. Макар и фалшиво изпълнено, „Беса ме мучо” остана завинаги в съзнанието ми. Една голяма статия излезе във вестник „Народна култура” и Цонев реши да отразнуваме хонорара в Руския клуб. Ресторанта се намираше на отсрещния тротоар. Кирил Цонев поръча за мен агнешка главичка, която по това време се сервираше неразфасована. Както винаги, той си взе печени чушки със сирене. Според него, в целия свят нямаше по-вкусни чушки от българските. Обслужващият персонал, съставен от белогвардейци, се изреди да поздравява професора. Като съседи на Цонев, те вероятно бяха забелязали оживлението около неговия дом. Само човек изпаднал продължително в немилост, може да си представи насладата от реабилитация. Цонев ликуваше.
Това необичайно приятелство между едно десетгодишно момче и един шестдестгодишен мъж започна в Трета градска болница. След операцията ми от апендицит аз се събудих в една стая с професор Кирил Цонев. Като ме видя прежълтял и унил, той веднага започна да ми повдига настроението с разкази за приключения в Мексико и Куба. Живота на американските гангстери Ал Капоне и Риналдини зареждаха моето юношеско въображение. С физика на Джон Уейн и тежък спокоен глас, моят нов приятел разказваше увлекателно. По това време нямаше телевизия. Информация получавахме по радиото. Това което чувах от Кирил Цонев нямаше нищо общо със света в който живеех. Този невероятен човек, живял далеч от България, в продължение на времето се превърна за мен в книга издадена само в един екземпляр. И този екземпляр беше мой. Аз така свикнах да чета в живота му, че при всеки свободен час, тръгвах към улица Славянска. По здравословни причини, Цонев не можеше да рисува, както е рисувал преди. Хроничен артрит причиняваше болки при свиване на пръстите на ръцете. Въпреки болестта, той намираше сили да се шегува. „Ще свърша като Реноар” – казваше често той. На стари години френският художник страдащ от същата болест като Цонев е рисувал с четки вързани с бинтове за ръцете. Приключил с живописта, професорът се беше посветил на реставрацията на стенописи. С поглед от времето, мога да твърдя, че той е спасителят на сгушената в центъра на София миниатюрна черква Света Петка. Вътрешните стени старателно варосани от турците криеха лицата на светците. Сантиметър по сантиметър Цонев люспеше мазилката и разкриваше творбата на средновековните български зографи. В десетки консервени кутии майсторът на цветовете приготвяше бои с които възстановяваше лица, ръце и дрехи. Багрите от реставрираните стенописи разкъсваха мрака на тясното помещение. В дейността на професор Цонев имаше патетичен заряд. Завърнал се от Америка, човекът на изкуството със шпакла и четка спасяваше културното наследство на България. Без неговата намеса вероятно багерите щяха да унищожат Света Петка. Наоколо в неописуем шум никнеше триъгълника съставен от ЦУМ, хотел Балкан и Партийния дом. По заповед на Вълко Червенков, центърът на София копираше Москва.
Най-голямата гордост на Кирил Цонев беше реставрацията на Боянската черква. Професорът възстановяваше търпеливо оригиналните цветове на фреските изобразяващи Христос, Севастократор Калоян и жена му Десислава. Човещината в израженията на техните лица свидетелстваха за хуманизма на боянският майстор. Те се отличаваха рязко от всички икони рисувани преди тях. Кирил Цонев бе категоричен, Боянската черква доказва, че българският ренесанс предшества италианския! Той беше убеден, че Сандро Ботичели е обикалял нашите земи преди да рисува „Раждането на Венера”.
Единственият проблем, който изникна между нас, бях аз и моето бъдеще. Професор Цонев направи всичко което зависеше от него за да произведе от мен художник. Отваряше книга след книга и ми показваше различните школи и тенденции. Флорентинци и Венециянци. Фламандци и Испанци. Балерините на Дега и слънчогледите на Ван Гог. Караше ме да рисувам с часове. Обясняваше ми техника и симетрия. Опитах почти всичко. Натюрморти, пейзажи, лица и животни. Молив, въглен и маслени бои. Пълен провал. Тогава Цонев ме ориентира към техниката на репродукциите. Запозна ме с приципите на фотографията, гравюрата, литографията и дълбокия меден печат. Материята ми допадна. Започнах да схващам, че печата се явява нещо като продължение на изкуството. Тогава Цонев ме заведе в техникума по графика на улица Московска. Директорът на училището се отнесе с подчертано уважение към него. Попълнихме заедно една молба и аз бях приет. По този начин професор Цонев, в качеството си на настойник, ме насочи към един занаят, който ми позволи да си печеля хляба в продължение целия професионален живот.
През 1960 година политическите събития на световната сцена се ускориха. В Москва мумията на Сталин бе изхвърлена от мавзолея. Никита Хрушчов сложи край култа към личността. В София Вълко Червенков бе отстранен от ръководни постове. В Куба Фидел Кастро отвори нова страница в международните отношения. Племенникът на професор Цонев – Сашо Стоянов прецени, че момента за официална реабилитация на чичо му е дошъл. По негова инициатива бе организирана първата, която се оказа и последна самостоятелна изложба на художника Кирил Цонев. Само за няколко месеца „американският комунист” се превърна в център на вниманието. Вестниците публикуваха негови пътеписи, илюстрирани с картините му. По книжарниците се появиха трудовете на професор Цонев за технологията на живописта. Отпечатани бяха дори марки в негова чест. Награди и ордени валяха от държавните институции. В деня на откриването на изложбата в залата на улица Раковска 125, имаше такъв наплив от хора, че някои останаха навън на тротоара. Аз изобщо не можах да се доближа до него. Висок повече от 1м90 той изглеждаше чужд на събитието. Донякъде и безразличен. Сигурен бях, че внезапната навалица от хора изникнали откъде ли не, не бяха по негов вкус. Цонев почти не говореше. Застанал плътно до чичо си, Сашо Стоянов отговаряше вместо него. След като изложбата приключи, двамата останахме в изложбената зала. Професор Цонев неочаквано ме попита: „Коя картина ти харесва най-много?”След кратко колебание посочих „Калиите”. „Тя е за тебе” – каза той и аз си тръгнах с „цветята” под ръка. Тази картина се превърна в единственото доказателство за нашето приятелство. Само месеци след изложбата Кирил Цонев почина внезапно.
По силата на обстоятелствата приятелят ми прекара доста години сам. Съвсем случайно, аз се озовах през този продължителен период от време, в празното пространство около него. В никакъв случай не заместих учениците, от които го лиши тоталитарната система. Времето ми помогна да разбера истинската стойност на богатство до което се бях докоснал. Този необикновен човек презираше материалното, защото го считаше за временно. Той вярваше във вечното. Именно това проблясна в съзнанието ми, след като обиколих Мексико. Предполагам, че и други българи са посетили или ще посетят мексиканската столица. Огромните фрески по стените на парламента, изобразяващи революцията са рисувани от Диего Ривера, с участието на българина Кирил Цонев.
За разлика от Мексико, в София на улица Славянска 18, където този изключителен българин е прекарал последните години от живота си, няма следа от него.
Божидар Чеков

Comments

comments