ЗАВЕЩАНИЕТО НА ГУСТАВ АЙФЕЛ

Айфел е немска провинция намираща се в централната част на Германия. Кулата, която носи нейното име обаче е в Париж, а не в Берлин. Този факт от само себе си, повдига множество въпроси. За разлика от пирамидите, около най-посещаваната туристическа атракция в света тайни няма. Всичко свързано с Айфеловата кула, от първия чертеж до реализирането ѝ е подробно документирано. Успехът на тази научно-идустриална авантюра почива върху гения на нейният създател, френският инжинер Густав Айфел.
Не са много прусаците напуснали родината си в началото на 18-ти век. Един от тях, – Вилхем Бьоникхаузен, без да обръща внимание на коронясването на Фридрих I-ви качва жена си на семейната каляска и пришпорва конете посока Франция. Приобщаването му към местния начин на живот, изглежда става безпроблемно, защото неговият внук Франсоа Александър Бьоникхаузен е гвардейски офицер от най-близкото обкръжение на Наполеон. Първият му и единствен син Густав се ражда през 1832 година. Без да е отличник маладият потомък на пруски дезертьор завършва средното си образование и се явава на приемен изпит за постъпвене във висше училище. Както преди, резултатът му е добър, но не му позволява да влезе в Политехниката. Тази школа е най-престижната и до сега във Франция. От нея излизат инжинери-офицери, с осигурено до живот бъдеще, поради факта, че са на държавана работа. Густав Бьоникхаузен завършва така наречената „Централна висша школа” с диплома на инжинер. Той както и на останалите негови състуденти, се насочват към частния сектор. Тук има две възможности: да работи за други, или за себе си. След кратък стаж като служител, той бързо създава собствено предприятие. Възпитан в офицерска дисциплина, ноходчив и работохолик Густав Боникхаузен се специализира в строежа на стоманени мостове, парни котли и виадукти. Винаги точен в изпълнението на отговорните обекти, той редовно оправдава доверието на клиентите си. Името му започва да се произнася с уважение. Както често става в подобни възходящи кариери, човешката завист и подлост неизбежно си показват носа. През 1875 година, малко след загубената от Франция война с Прусия, срещу младият предприемач е направен донос, че е прикрит пруски шпионин и работи в полза на Императора Бисмарк. Като доказателство се изтъква фамилното му име. Автор на доноса е чертожникът работещ в самото предпирятие на Густав Бьоникхаузен. Само човек с характер може да излезе с изправена глава от подобна ситуация. Младият предприемач има не само силен характер. Неговото чувство за национална принадлежност и достойнство са по-силни от много французи кореняци. Със съдебен процес, той доказва своята невинност и за улеснение приема като фамилно име Айфел, името на областта от която е дошъл неговият прадядо.
Възможно е, поради силната конкуренция във Франция Густав Айфел да се е насочил на пъро време към реализации в чужбина. На запад, в Португалия строи моста „Виана до Кастело”. В Румъния – моста „Пондул Айфел”, по който минават руските войски през 1878 година на път за България. Най-впечатляваща негова реализация в централна Европа е „Западната гара” в Будапеща. В нея Густав Айфел показава своето майсторство само в приложението на стоманата, но и в хармонията получена от комбинацията с камък и стъкло. Всички строежи които ръководи са завършени в обещаните от него срокове. Строгостта и дисциплината, която френският инжинер прилага в професионалните си задължения не се различават от личния му живот. И в двете области няма място за романтика. За да остави следи в историята, освен стоманени реализации е необходимо семейство и потомство. Явно не дотам сигурен в собствения си вкус, Густав Айфел възлага на свои близки проучване за подходяща съпруга. Освен към тях, той се обръща към един нотариус и към един свещенник. Търсенето включва следните параметри: социалното положение на родителите на кандидатката, зестрата, качествата и недостатъците ѝ. „Той е избрал съпруга, така както подбира служителите си.” – казва по-късно внучката му Амели Гране. В писмо до баща си Густав е още по-конкретен: „Бих се задоволил със жена със скромна зестра, лицето –без значение, за сметка на това да е непретенциозна, добра домакиня и да ражда здрави деца.”Избранницата е Женевиев Годоле. В деня на свадбата тя е на 18, той – на 30 години. По всичко личи, че съпругата отговаря на неговите изисквания, защо му ражда 5 деца: две момчета и три момичета. Женевиев умира на 8 септември 1877 година по времето през което той довършва гарата в Будапеща. Тя е само на 33 години. Айфел възлага гледането на децата на голямата си дъщеря, четиринадесет годишната Клер и продължава да работи.
Възстановяващата се след войната с Прусия, френска икономика има нужда от хора като него. В Париж е започнала реализацията на една гигантска статуря, трочество на френския склуптор Огюст Бартолди. По идея на група артисти, тя трябва да символизира приятелството между френската и американската републики. Поводът е сто годишнината от създаването на САЩ. Кръстена е статуята на „Свободата”. От Франция и Америка прииждат дарения в полза на създателите на творбата. Точно тогава, изпълнителят на вътрешната конструкция, Виоле льо Дюк умира. Бартолди кани Айфел да поеме щафетата за реализиране на престижная обект. Рисковете са голями. Статуята е висока 95 метра. Айфел схваща рекламата, която би могла да му донесе новото предизвикателство, но отказва да изпълни проекта на неговия предшественик. Льо Дюк е предвидил вътрешността на статуята да бъде зидана с употреба на камъни и бронз. Материали лесно чупливи и не позволяващи никаква гъвкавост. Айфел е човекът открил преимуществото на стоманата над камъка. Той налага своето виждане и метод на работа. Струкурата е изработена от ковано желязо и мед в работилницата на Айфел край Париж. Отделните части са свързани с нитове, набивани ръчно в дупки, направени предварително. Статуята тежи около 220 тона и е доставена в 200 сандъка в Ню Йорк на 19 юни 1885 година. Американците посрещат френския подарък с артилерииски залпове и заря. Монтажът е реализиран от френски работници и инжинери върху цокъл приготвен от американците. Точността и издържлривостта на конструкцията се оказват безупречни. Авторитетът и майсторството на Густав Айфел са световно признати и пътят към реализация още по-внушителен метален паметник е широко отворен. Още с първите крачки в частния бизнес, Густав Айфел показва изключителна предвидливост по отношение на личните си интереси. Сигурен само в себе си, той сключва договори, които му гарантират управленска позиция във всички ситуации. Син на офицер, Айфел знае, че капитна напуска кораба последен, но конкретно в неговия случай – никога с празни джобове. Първото създадено предприятие носи търговско име „Г.Айфел и Сие”, въпреки че той участва в капитала с 84 хиляди франка, а съдружника му Теофил Сейринг със 126 хиляди. Уставът подписан от съдружниците също потвърждава неравновесието между двамата като определя три пъти по-висока заплата за миноритарния собственик в сравнение с мажоритарния. Съвсем логично сдружението се разпада след 5 годишна дейност, но капиталът от всичко свършено до този момент остава за управителя. Търговското име за напред е само „Г.Айфел”. Подобна е ситуацията и с кулата за Световното изложение от 1889г. Първоначалната идея е на неговите инжинери – Емил Нугие и Морис Кьохлен, с които е заместил съдружника си Сейринг. Те споделят с него идеята за строежа на една 300 метрова кула от желязо в Париж. По тези времена в начало на индустриализацията, проектите за строеж на височина са роят в Европа и Америка. Англичанинът Ричард Тревичик начертава 304 метрова кула от чугун под форма на фуния почиваща върху основа с диаметър 30 метра и завъшваща с диаметър 3м60. Идеята остава само на хартия, защото нейният автор умира междувременно. В САЩ, американците Кларк и Риивес предлагат за Световното изложение във Филаделфия през 1876г., кула-цилиндър на същата височина. Поради липса на инвеститори, проектът пропада. Когато Айфел вниква в проекта на инжинерите си, той знае че след няколко години в Париж ще се състои Световно изложение. Отличен познавач на желязото, с растящ престиж в очите на банкерите, той поема риска за реализация на кулата. Заплатите на Нугие и Кьохлен са нищожни, по 300 франка на месец. Айфел ги вдига на 1000 франка. По предварителни изчисления строежа на кулата ще струва 5 141 863 франка. Той плаща на сътрудниците си 1% от цената или 51 418 франка и патентова проекта на негово име. Крайната сметка на строежа на Айфеловата кула е 8 милиона и 500 хиляди франка. Много е възможно, Густав Айфел да е увеличил обещетението на инжинерите си. За подобна корекция, доказателства липсват.
Световното изложение от 1889 година в Париж съвпада със стогодишнината от избухването на френската революция. Страната се съвзема икономически с бързи темпове от последната война. Нови технологии се внедряват в индустрията, транспорта и съобщенията. Изложението трябва да покаже, че Франция се връща на световната сцена през голямата врата. Идеята за строеж на кула, като свидетелство на прогрес и величие плъзва из проектантските бюра. В комисията съставена от министерството на Търговията и индустрията, както и от кметството на Париж, постъпват 107 проекта. В края на състезанието остават два, единият е на Жюл Бурде, другия на Густав Айфел. Архитект срещу инжинер. Първата кула е от гранит, материя чуплива и лишена от гъвкавост, докато желязото в ръцете на майстор като Густав Айфел .взима формата на дантела. Пролуките пропускат вятъра и атмосферното налягане не среща същата съпротивата както зидарията. За да излезе победител в конкурса, Аайфел се показва не само блестящ инжинер, но и убедителен преговарящ. Той атакува конкурентния проект с аргумента, че металната кула след клая на изложението може да бъде разглобена и преместена другаде, нещо което с гранитна зидария не може да се направи. Айфел дори определя цената за премахване на конструкцията – 700 000 франка. За реализацията на проекта е образувано сдружение от инвеститори. Айфел влага 3 милона лични средства, другите пари са държавата и няколко банки. Продвидлив преговарящ, под претекст за възвращаемост на вложения от него самият труд, той получава 20 годишна концесия на обекта. „Железният инжинер” още от самото начало е бил сигурен, че от неговата кула ще се печелят много пари. Предвижданията му са потвърдени съвсем бързо. В края на 1889 г., само за 7 месеца Айфел и всички инвеститори си връщат изцяло вложените сдредства.
28 януари 1887 година е денят на първата копка. С нея се слага началото на битката за Айфеловата кула. Срокът за реализация на проекта. е изключително къс, малко повече от една година. Малцина са тези които вярват в успеха на авантюрата. Във всяка битка има командир от който зависи всичко. Густав Айфел е човекът повел 300 работници и 50 инжинери в посока, която само той гадае. Без компютри, без сметачни машини, без каквато и да е строителна техника, цялата отговорност тежи върху неговите рамене. На всички нива условията за работа са изключително трудни. Най-трудни все пак са основите, които трябва да понесат тежестта на 7300 тона желязо и да гарантират сигурността на хилядите посетители. За двата крака към северазад от страна на „Марсовото поле” без особени проблеми се изкопават 7 метрови дупки. Изливат се бетонни плочи с по 2 метра дебелина и стабилността е постигната. С другите два крака от страната на Сена, полагането на основите са оказва много по-сложно. От близостта на реката почвата е пропита с вода. За да стигнат до твърда земя изкопчийте слизат до 15 метра дълбочина. Инструментите с които разполагат са кирки, лопати и кофи. Земята се изнася на повърхността с вагонетки дърпани от коне. Густав Айфел прилага техника с „въздух под налягане” и помпи за да отклони подземните струи вода. Поради мизерното заплащане, от 75 стотинки на час и изключително тежкия труд на строежа избухват две стачки. Първия път, Айфел вдига постепенно часовата надница. Започва се с 5 и приключва с 20 стотинки. След втората стачка, той отпуска премия от по 100 франка за всеки. Иначе отношенията между него и персонала са добри. Работниците го уважават и имат доверие в неговото ръководство. Те дори се гордеят с участитето си в невижданата индустриална авантюра. Всички те знаят, че по време на монтиране на мост над Жиронд близо до Бордо през 1886 година, един от колегите им пада в реката. Човекът не знае да плува. Тогава Густав Айфел скача с дрехите и го спасява. Един път задоволени исканията за по-високи надници, работниците се показват солидарни с техният „командир”. Сплотеността на колектива е решаваща, защото освен трудностите свързани със строежа, възникват и външни непредвидени препятствия. Още преди металната конструкция да надникне над земята, вестник „Le Temps” (Времето) публикува съкрушителна трибуна против кулата. Група интелектуалци, водени от писателят Ги дьо Мопасан призозават за спиране на строежа. Те определят начинанието като фабричен кумин растящ в лицето на Париж. Протестиращите лансират петиция срещу оскверняването на френската столица. Според тях многовековната естетика създадена от паметниците: Парижката Света Богородица, Триумфалната Арка и Лувъра е застрашена от грозната железария на един „машинист”. Някои от съседите на стоежа, станали жертва на слухове, също изказват безкокойство, че кулата може да бъде съборена от вятъра и в последствие да падне върху тях. Густав Айфел подминава обидите и отговаря спокойно в същия вестник с няколко конкретни въпроса. „Как може да се съди предварително един обект,който още никой не е видял, освен на рисунка? Защо един инжинер да е по-малко чувствителен към красота и естетика от един архитект?”
Цялата кула е изработена на части в работилниците на Густав Айфел в северното предградие на Париж Льовалоа Пере. През юли 1887 година първото ковано желязо изниква от земята. Интересът е толкова голям, че всеки ден около строежа се трупа любопитна тълпа, която насърчава работниците. Монтажът е сравнително бърз благодарение на точността с която е обработен металът. Толерантността е по-малка от 1 милиметър. Тридесет чертожници са скицирали общо 5369 плана. Специалността на Густав Айфел е монтажа чрез нитове. Металното тяло на кулата има 7 милиона дупки. Двадесет групи от по 4 монтьора работят едновременно. Първият работник нагрява с портативно огнище метала. Другите двама наместват нита и го крепят, докато четвъртият го набива с огромен чук. Металните части се вдигат с макари с въжета. Най-трудният етап в началния монтаж е сглобяването на четирите крака на кулата във форма на табуретка и приключването на първия етаж. Всякакво отклонение от изчисленията на размерите на различните части би компроментирало съответствието между дупките и нитовете. Този първи изпит приклюва успешно на 28 април 1888 година. На следващия ден – неделя, Густав Айфел дава грандиозен обяд за всички работници и инжинери. На терасата разположена на 58 метра височина веселбата трае няколко часа. Настроението е отлично защото „главнокомандващият” строежа оповестява увеличаване с 2% на всички заплати. Три месеца по-късно Айфел организира нов обяд. Негови гости са 112 журналисти. Между тях е и главният редактор на вестник Le Temps. От неговите страници Ги дьо Мопасан заедно с групата претенциозни интелектуалци се бяха противопоставили на „желязното чудовище”, никнещо в лицето на Париж. Въпреки, че втория етаж не е окончателно завършен, десетина журналисти се осмеляват да изкатерят следващите 115 метра. Възхищението е всеобщо. На всеки следващ етап на строежа, представителите на медиите първи се запознават с индустриалния гении на Густав Айфел. Благодарение на тях френското общество следи от близо растежа на кулата. Вестник „Фигаро” дори инсталира печатница на пърия етаж. След официалното откриване, всеки посетител ще има възможността да купи вестника със собственото му име отпечатано в единия ъгъл.
В края на март 1889 година е приключен третия етаж. Срокът е спазен и ентусиазмът расте. Последната тераса е на 300 метра височина. До нея се стига с вита стълба. Броят на стъпалата е 1892. Тази цифра не е случайна. Тя символизира прокламирането на френската република през 1892 година. Освен стълбата, на посетителите са предоставени 4 полегати и един вертикален асансьор. Целият вътрешно транспортен комплекс е революционно постижение на техниката. Той осигурява до днес превозването на 10 хиляди туристи на ден!
Геният на Густав Айфел не е едностранен. Блестящ инжинер и организатор, той обича парите. Произхождащ от семейство със скромни финансови възможности „магьосника на желязото” съзнава перспективата, която се отваря пред него. Започнал като предпиемач, той се превръща в консесионер. В последните часове на 1888 година по негова инициатива, е създадена фирмата за „Ползване на Айфеловата кула” с капитал 5 милиона и 100 хиляди франка. Цената на една акция е 500 франка. Густав Айфел, капитализира собствената си заслугата в строежа с 10 хиляди акции. Останалите 200 са за други инвеститори. В последствие, до края на живота си, той е един от най-богатите французи. Търговският му нюх предвижда приходите от продажбата на билети, четирите ресторанта, бутките, лафките, изложбите и конференциите, които кулата ще привлече. Айфеловата кула е завършена през март, но официално открита за публиката на 15 май 1889г. Интересът който поражда се превръща в триумф. Самият Айфел не крие гордостта си: „Аз дадох на френското знаме, най-високата мачта в света!” – казва той. Между посетителите има Принцове и Принцеси, Крале и Кралици. В ролята на домакин Айфел посреща и изпраща лично гостите. Само с един от тях той „вечеря” цяла нощ. Най-интересният посетител за конструкторът на кулата се оказва откривателят на електрическата енергия за домашни цели – американецът Томас Едисон.
Новината за индустриалното постижение реализирано в Париж се разпространява бързо по целия свят. Понесен от вълната на успеха, Густав Айфел отваря филиали в Италия, Испания, Португалия, Русия, Финландия, Китай, Виетнам и Аржентина.
Както застаряващ шампион по бокс, Густав Айфел допуска грешката на „мача в повече”.
Преди възторга от издигането на кулата да е заглъхнал, той се включва в нова индустриална авантюра. Както застаряващ шампион по бокс, Густав Айфел допуска грешката на „мача в повече”. Фердинанд дьо Лисепс построил Суецкия канал, заедно със своя син Шарл са начело на „Компанията на двата океана”. Френските предпиемачи се опитват да свържат Атлантическия с Тихия океан чрез Панамския канал. Затънали в технически и финансови проблеми, те отварят неколкократно капитала си за нови акционери. Поканен да се включи в огромния строеж, Айфел отговаря положително. Той приема поръчка за изработнаве на 10 шлюза, техника която владее отлично. Договорът е сключен и по взаимно споразумение, управителите баща и син Лисепс плащат цялата сума изчислена в офертата от 18 милона франка на Густав Айфел. Това става само след приключване на третия шлюз. Трудностите свързани с напредъка на строежа продължават, времето тече и парите свършват. „Компанията на двата океана” е декларирана във фалит и всички малки и дребни акционери губят спестяванията си. Всички с изключение на Густав Айфел. Заедно с група френски индустриалци той прави нов консорциум и продължава проекта. В един момент, когато строежа отново става непосилен, френските предприемачи продават на американските си колеги концесията за 200 милиона франка. По техно настояване през 1903 година Съединените щати признават република Панама и панамския канал е открит 11 години по-късно. Междувременно вестникът „La libre Parole”(Свободно слово) започва серия от публикации посветени на финансовите спекулации извършени с парите на акционерите. Бащата и синът Лисепс, заедно с другите администратори на „Компанията на двата океана” са изправени на подсъдимата скамейка за измама в крупни размери. Густав Айфел също е подсъдим, но с обвинение само за съучастие в измама. Въпреки това, нападките във вестниците срещу него са безмилостни. Припомня се немския му произход. Аферата се следи с огромен интерес. Публикувани са имената на 104 депутати взели подкуп за насърчаване на спестителите да инвестират в акции на „Компанията на двата океана.” Имунитета им е вдигнат. Един от главните подсъдими е намерен мъртав. Процесът трае няколко години. Главните обвиняеми са осъдени. Единствен Айфел е оневинен, но оцапан. В родния му град Дижон, мост носещ неговото име е прекръстен на името на друг инжинер. Обществото е убедено, че няма дим без огън. Густав Айфел е на 61 година. Той прави равносметка на живота си и преценява, че доходите от Кулата са му достатъчни. Напуска всички предприятия в които участва, прехвърля собствеността на наследниците си, но в специално завещание забранява ползването на неговото име в бизнеса.
След смърта на Густав Айфел през 1923 година, внуците и правнуците на инжинера неколкократно се опитват да върнат името „Айфел” в предприятията в които имат дялово участие. Френският съд отхвърля категорично техните искове и се превръща в непреодолим пазител на завещанието му.
Божидар Чеков – Париж

Comments

comments