И аз съм дал нещо на Франция

След като се настаних в настоящия ми дом, аз научих, че на 900 м от мен е живял и работил Виктор Юго. Всички приятели, които посрещам, изявяват желание да посетят мястото на великият писател и общественик. Върху стената на скромната къща е завинтена мрачна плоча с името на Юго. Жилището е било собственост на неговата секретарка и любовница – Жулиет Друе. Днес в нея обитават далечни нейни наследници.

При всяко мое посещение, пред къщата ме чакаше неприятна изненада. Точно под паметната плоча, настоящите обитатели бяха подредили кофите си за смет. Във Франция те са ярко цветни и отговарят на разделението на отпадъците. Понеже приятелите, които ме придружаваха, държаха много да се снимат на това място, аз местех кофите за да се снимаме без яркото им присъствие.

С времето това упражнение ми омръзна. За разлика от французите, българите нямат никаква следа от присъствието на Христо Ботев в някой от българските градове, освен в родния му град. Ако имаха, те едва ли щяха да го обградят с кофи за буклук. Аз поне така си мисля. Възмутен от нехайството на потомците на Виктор Юго, аз се обърнах към кмета на нашия град с гневно писмо. Получих бърз отговор, в който администраторът ме поздравляваше за гражданската ми позиция и уверяваше, че ще пише на живеещите на този адрес. При следващото ми посещение, с огромно огорчение, констатирах че кофите са пак пред плочата. Отново се обърнах към кмета още по-възмутен. Преди час се разходих до „къщата“ на Виктор Юго.

На тротоара пред паметната плоча, кметството беше завинтило желязна колона с нова разяснителна табела и подреждането на кофи за боклук на това място за напред беше невъзможно.

Comments

comments