Последната заповед на Левски

Денят беше напрегнат. Транспортните служители на Париж стачкуваха и хиляди хора подтичваха по улиците, притеснени от стрелките на часовниците. Когато влязох в редакцията на Nouvel Observateur, във фоайето гъмжеше от закъснели редактори, коректори и журналисти. Имах среща с техническия директор на най-тиражирания френски седмичник. Обърнах се към рецепционистката, за да съобщи, че съм пристигнал. Докато тя говореше по телефона, чух някой във фоайето да повтаря името ми. Секунди след това пред мен застана задъхана 55-56-годишна жена.

– Чух името ти, сигурно си българин? – попита непознатата.

– Да, българин съм – казах и зачаках с любопитство.

– Аз се казвам Мира. Родена съм в Израел. Не гледай, че говоря лошо български. Майка и баща ми са български евреи. Те ме караха да уча български, защото живота моя го дължиме на България.

– Твоят български е чудесен – насърчих я, приятно изненадан.

Разменихме си телефоните и започнахме да се срещаме от време на време. Тя беше чувала името ми и друг път в редакцията, но никой не бил в състояние да й каже със сигурност какъв съм. В Париж в повечето случаи, поне на първо време, не се пита откъде и какъв си, а какво можеш да правиш. Мира ми разказа как нейните родители са били спасени в последния момент от български приятели. Аз знаех някои неща, но от нея научих много повече. Недомлъвките на историците и користното присвояване на фактите относно спасяването на евреите лишават най-голямата изява на гражданско съзнание на българското общество от светлината, която заслужава. В резултат на това днес не всеки кандидат-студент знае кой е Димитър Пешев. Всеки път, когато срещах тази заклета приятелка на България, се разтоварвах от всичко отрицателно, което стигаше до ушите ми от София. Топлината, с която Мира се отнасяше към мен само защото бях българин, ме изпълваше с гордост. Съзнанието, че съм наследник на хилядите съотечественици, които се бяха изправили срещу физическото изтребване на евреите, промени значително погледа ми към преходното и трайното. През 1943 г. българското общество се беше обединило в името на човещината. Всеобщата добронамереност не съдържа никакъв политически заряд. Никой от именните и безименните защитници не е разчитал на почести за извършеното. Именно това децата на спасените евреи не забравят.

По едно време Мира замина за Израел. Като се върна, ми се обади да ми каже, че родителите й са се радвали много на българските вестници и списания, които й бях дал.

– Когато отново отидеш да ги видиш, ще ти дам колкото искаш – предложих аз.

Мира често ми говореше за съпруга си Шломо. Роден в Поморие, той заминава за Израел на тригодишна възраст. Шломо беше художник, а Мира – журналист. Въпреки времето и разстоянието те поддържаха редовни връзки с роднини и приятели в България. Един ден получих покана за изложба на Шломо. Като ме видя, Шломо остави хората, с които говореше, и ми подаде ръка, усмихнат до уши.

– На еврейски се казвам Шломо, но българите ми викат Мони!

Картините му бяха като еврейската музика и кухня – смесица от средиземноморско и славянско влияние. Багрите напомняха чипровските килими, а женските лица – кюстендилските девойки на Майстора. Аз оставих Шломо на гостите му, взех чаша вино и се отдалечих в един от ъглите на залата. Спрях се пред една картина, която беше различна от другите. Това беше графика, изобразяваща лъв с човешко лице. Вместо грива около главата на звяра във всички посоки тръгваха грижливо изписани фрази. Започнах да ги разчитам една по една. „Ако спечеля – печеля за целия народ, ако загубя – губя само мене си“ беше първата. Тогава се втренчих в лицето на лъва и забелязах, че то напомня лицето на Левски. Шломо беше вторият евреин, който даваше изключително висока оценка на делото на Апостола. Преди него един друг ми беше доверил: „Ние дадохме на света Христос, а вие, българите – Левски.“ Евреите са хора с изключителна историческа памет. Минали през изпитания и съдбоносни преживелици, те притежават несравнима ценностна система. Заинтригуван, аз продължих да разчитам с любопитство „гривата“ на лъва. В центъра на Париж благодарение на Шломо неусетно се увлякох по „директивите“ на Апостола. „Свобода чиста или смърт!“ ,“Свята и чиста Република!“, „Бързата работа излиза ялова.“ Последната от тях изобщо не познавах: „Ако не градиш, не руши!“ Прочетох я и я повторих на глас. За сетен път се убедих, че Левски е познавал народопсихологията, както Моцарт – нотите. Тези негови познания го правят съвременен, актуален и вечен.

В последно време в мрежата на интернет кипят дискусии, несравнимо по-интересни от тези в парламента. От блогове и сайтове, било на латиница, било на кирилица, бликат всякакви идеи. Някои са добри, други – не. Понякога се появяват истински „бисери“. След тях неизбежно тръгват нападки срещу авторите им. Не става дума за оборване на доводи или за някакво обосновано противоречие. Съвсем не. Върху авторите на „бисери“ анонимни драскачи редовно сипят помия. Няма да се учудя, ако някой ден се намери български евреин, който да пусне по електронната мрежа специален антивирус за българи: „Ако не градиш, не руши!“

Божидар Чеков

Comments

comments