Гурко и българите

В една късна вечер преди десетина години почти свършвах вечерята си, когато собственикът на ресторант “Арбат” до парижкия площад “Вандом” Шота Чиковани седна до мен.
– Ти чувал ли си за генерал Гурко?
Той знаеше, че съм българин, но аз не знаех, че се интересува от история.
– Не само съм чувал, но в София най-добрият ми приятел живее на улица “Гурко”. Защо ме питаш?
– Защото внукът му току-що си тръгна – каза Шота, като посочи празната маса до мен.
Изведнъж кръвта ми нахлу в главата. За мен Гурко, Скобелев и Дондуков бяха завинаги в историческия музей заедно със Захари Стоянов и Стефан Стамболов.


Дядо ми е роден
с турско тескере

– ако разбереше, че съм ял и пил, без да се здрависам с внук на Гурко, щеше да се обърне в гроба.
Шота схвана, че е пропуснал нещо важно, и започна да ми обяснява, че Владимир Гурко му е пръв приятел и редовно идва в ресторанта. Разяждан от любопитство, аз започнах по-често да посещавам моя грузински приятел. Кога на чашка, кога на вечеря, само на закуска не идвах. Шота Чиковани не спираше да ми разказва за живота на Гурко, за баща му, дядо му и децата им. За привързаността на цялата рода към България. Веднъж ми позвъни в 18 ч, за да ми каже, че Гурко идва на вечеря. Анулирах всички ангажименти и хукнах към ресторанта. Ядох и повече пих до полунощ – Гурко не дойде.
– Нещо му се е случило – каза посърнал Шота и не прие заплащането на сметката.
Вече бях започнал да се питам дали Шота не ми разказваше фантазии, които някой друг му е разказвал в пияно състояние, когато той ме покани на рожден ден. Не си спомням дали беше негов или на жена му Люба. За Гурко повече не ставаше и дума. В тесния апартамент имаше повече хора, отколкото столове. Палтата на гостите бяха нахвърляни върху леглото, по средата на което малко черно куче въртеше радостно опашка. По стените висяха икони, а по етажерките –


матрьошки, самовари
и дървени великденски яйца

Поне половината гости носеха китари, останалите – бутилки с водка.  Руските романси заливаха коридорите и слизаха по етажите. Аз стоях прав и леко пригласях на певците. От отсрещния ъгъл на стаята един по-нисък от мен мъж с руси като жито коси ме наблюдаваше с подчертан интерес. Минути след това той извика на ухото ми:
– Ти ли си Божидар?
След като потвърдих, той ми каза името си – Владимир.
– Гурко?
– Да.
Очите му бяха студено сини, гласът му – на човек със самочувствие. Веднага разбрах, че ще ни трябва време, за да се опознаем. Шумът на разгорещената компания не позволяваше да се водят дълги разговори. Шота пълнеше усърдно чашите, а жена му предлагаше различни видове закуски.
През един случаен миг без музика чух за първи път песен, която не познавах. Прав, с чаша в ръка, пееше Гурко.


“Хороша страна Болгария”…

Всички китаристи с църковна тържественост застанаха до него:
“А Россия лучше всех…”
Разделихме се късно и обещахме да се видим отново. Това стана съвсем бързо. Отново верният ми Шота позвъни, за да ми съобщи, че Владимир ме кани следващата неделя. Пристигнах пръв. Това ми даде възможност да се разходя с него из парка на къщата му. Най-сетне успях да го попитам:
– Бил ли си в България? – и си представих топлината на нашенското посрещане.
– Остави се – каза снизходително той, – от всички страни, които съм посещавал, България е първата, в която ме глобиха, защото съм си навредил сам!
– Как така?! – облещих се аз.

Владимир Гурко ми разказа как колата му се хлъзнала по заледеното шосе, напуснала платното и се ударила в скала. Когато полицаите дошли, вместо да му помогнат, го глобили.
За да замажа лошото впечатление, продължих:
– А Шипка, беше ли на Шипка?
– Бях, много е впечатляващо, но по пътя на връщане група
бандити ме заставиха да спра
Бяха въоръжени. Пребъркаха ми джобовете и изчезнаха.
– Ти каза ли им на всички тези хора кой си ?!
– Не – отговори скромно той и продължи, – поради това повече като турист не желая да ходя. Предпочитам да отивам в България само по работа.
От другата страна на двора започнаха да прииждат още гости и за мое облекчение ние сменихме темата на разговора. Около претрупаната с ястия и бутилки маса имаше французи, американци, руснаци и грузинци. Шота сияеше между един двуметров възрастен грузинец и неговия як телохранител.
– Ела да те запозная с Негово превъзходителство посланика на Грузия – каза гордо той.
Възрастният господин ме поздрави набързо и веднага премина към театрално и звучно целуване на ръце на всички присъстващи дами.Още не бяхме напълнили първите чаши, когато Владимир Гурко отсече на висок глас:


Българите са много
по-интелигентни пиячи
от французите!

Аз изслушах приятно изненадан неговите обяснения. Той озадачи сериозно присъстващите, като каза, че пиенето на ракия като аперитив е много по-полезно за здравето, отколкото завършването на обяд или вечеря с коняци, защото силните питиета пречат на здравия сън. Отнесен в радостните мисли за родната ракиена интелигентност, аз се стреснах от крака на грузинския телохранител. Ставайки от стола, след като ме ритна, той ми заповядваше с очи да се изправя. Посланикът с чаша в ръка започна някакво слово, от което схващах само отделни думи. Всички чакахме с нетърпение да свърши. После изпразнихме чашите и седнахме. За следващия тост аз се изправих, преди телохранителят да ме ритне. Тържественото ставане и сядане продължи до 16 часа. Французите си тръгнаха първи, вероятно обидени от твърденията на Гурко за по-ниската им хранително-алкохолна култура. Аз си тръгнах, не защото бях обиден, а защото главата започваше да ми тежи. Оттогава всеки 3-4 месеца ние – ядрото на компанията, се събираме или при едните, или при другите. Всеки гуляй завършва обезателно с “Хороша страна Болгария. А Россия лучше всех…” За последен път я пяхме през нощта на Великден. След литургията Владимир ни заведе при “сестра” си Вера. Всъщност това бе вдовицата на брат му Василий. В огромния апартамент на две крачки от църквата ни чакаха 85-годишната му майка и половин дузина деца от 15 години нагоре.
– Ти искаше да се запознаеш с Гурко. Заповядай, всички те са Гурковци – с нескрита гордост Владимир ми представи членовете на многобройното си семейство. Аз използвах паузата между два тоста, за да разгледам акварелите по стените. За голяма изненада открих, че те изобразяват боевете на Шипка, Шейново, Плевен… Навремето, може би поради липсата на фотографи, руската армия е имала художници.
– Всичко това е България! – обърнах се развълнуван към празнуващата група.
– Да, да – кимнаха спокойно те.
Тези френски руснаци бяха родени и израсли сред реликви за победи от Руско-турската война. Те знаеха, че всички, носещи тяхното име, са почетни граждани на България. Наследството, което дедите и бащите им бяха завещали, не беше нито за продан, нито за показ. То беше част от тях. Истински аристократи, всяко тяхно поколение подготвя търпеливо децата си за безценното наследство. Всичко това, което откривах и което ме задушаваше от гордост и изненада, те считаха за нормално и естествено. Както беше нормално и естествено моето присъствие между тях.


Представяте ли си дураците
от Брюксел?

– дочух по едно време гласа на Владимир. – Сложили те Румъния на едно ниво с България! Че румънците изобщо не са европейци! – отсече Гурко с гняв в гласа.
Към 5 часа сутринта той ме изпрати до вратата и каза:
– След около месец тръгвам за България…
– На добър път! – пожелах му аз и си казах наум: “Дано не те глобят, ако спукаш гума. Защото, ако не беше дядо ти, тези хора днес щяха да пишат на турски.”

Париж,  Божидар Чеков.

Comments

comments