Автобусно гражданство

Трябваше да изтекат цели 27 години, за да стане ясно, че българската избирателна система е котка, която си е захапала опашката. Недоносена рожба на еднопартийната догма, тя беше резултат от борбата за власт на хората на Лилов срещу групата на Луканов. Вместо демократичен полъх, предвестник на нови времена, българският избирателен закон съдържа редица лошо обмислени изисквания, условия и забрани, които, вместо да улесняват, пречат на истинския свободен избор и на реалната представителност на обществото в законодателната власт. Благодарение на този закон Георги Пирински може да бъде кандидат-президент на САЩ, но не и на Република България. Българските граждани, живеещи в чужбина, са единствените в Европа, които имат право да гласуват, но не и да бъдат избирани. В резултат на поредните автобусни нашествия на наши сънародници, дошли специално от съседна Турция, за да упражнят гражданските си права, избухна полемиката срещу двойното гражданство.

Изтощена и обезверена от няколко поколения партийни пиявици, България не е в състояние да отваря фронт срещу стотици хиляди нашенци, пръснати волю-неволю в чужбина. Ниската раждаемост, високата смъртност, обезлюдяването и бедственото състояние на здравната система не се нуждаят от патриотарски лозунги. Повече от един милиард евро годишно постъпват в бюджета на родината от родните гастарбайтери. Почти във всяко семейство има брат, братовчед или баща, който е заминал. Всеки необмислен ход срещу интересите на диаспората – независимо от етническото и религиозното й съдържание, може да доведе до ново вътрешно и външно напрежение, което с нищо няма да подобри положението на народа.

Що се отнася до специфичните проблеми на смесените райони, в Западна Европа има достатъчно примери, чието правно разрешаване е достъпно за всеки любознателен държавник. Между Франция и Германия се простират 7 милиона гроба. Безкрайни войни са се водили за областта Елзас. Защо по време на избори никакъв автобус с германци не тръгва днес от Бон за Страсбург, нито с французи от Париж, за да подкрепи съответния етнически кандидат? Защото стара Европа е извлякла поука от миналото и е циментирала тази поука в

своето законодателство. Всеки избирател разполага с избирателна карта. Тя се издава срещу съответната данъчна декларация. Или всеки гласува там, където печели хляба си, независимо от етническата и религиозната си принадлежност. Избирателното участие е географско, а не етническо! Живеещите извън територията на Франция граждани избират на място по квоти свои депутати и сенатори, които впоследствие ги представляват в Париж. Погледната през призмата на френския опит, избирателната динамика на нашите сънародници от Турция, Европа или другаде е един изключително положителен факт, който заслужава да бъде канализиран, а не отхвърлен. В деня, в който българските граждани от Турция, а скоро и от Македония започнат да гласуват на място за представители в българския парламент, те ще спрат автоматически автобусните прояви.

Вината за избирателната бъркотия в България не носят притежателите на два паспорта, а законодателите, които не са вършили работата си. За политиците, които внезапно оглавиха борбата срещу двойното гражданство – част от тях през 1989 г. са били с къси панталонки, е необходимо да се припомни, че тоталитарната система няма нищо общо с телевизионен клип. Че благодарение на партийно-полицейската диктатура българското общество беше оглавено от номенклатурно малцинство, разполагащо с червени международни паспорти. Огромното мнозинство от българския народ беше лишено от документ за пътуване. Първите заминаваха в чужбина на държавни разноски, а вторите не можеха да сменят дори местоживеенето и работното си място без разрешение на органите. Когато на някой редови българин му идваше до гуша да живее и да работи по разпределение, той прескачаше желязната завеса. Поради липса на редовни документи и желание за достоен живот емигрантите се сдобиваха с паспортите на страните, които им бяха дали подслон. Всеки българин се гордееше с новия си документ за самоличност. Той не само го превръщаше в свободен и независим гражданин. Преди всичко чуждият паспорт беше свидетелство за равнопоставеност с гражданите на страната, която го е подслонила. В никакъв случай не може да се твърди, че притежателите на второ гражданство са по-малко патриоти от тези с едно. Незабравимият Борис Христов прекара целия си живот с италиански паспорт. За всички ценители на оперното изкуство той беше и си остава велик български глас. Бившият министър-председател на Гърция Андреас Папандреу имаше френски паспорт, а синът му Георги – американски. Нито един грък не упрекна династията Папандреу в чуждопоклонничество или липса на патриотизъм.

Все повече българи пътуват и работят в чужбина. Някои от тях милеят за родината, други са абсолютно безразлични към съдбата на сънародниците ни. Кой може да твърди, че всички, които остават в България, го правят само от родолюбие! Много по-полезно и конструктивно за всяко общество е да се разисква въпросът кой какво е реализирал, там където е бил, вместо с какъв паспорт го е направил. Колкото по-трудни са условията, толкова по-голяма е стойността на съдържанието за сметка на формата. Георги Сава Раковски е притежавал 6 паспорта. Един от тях е френски. Шесторното поданство на известния възрожденец не му попречи да основе съвременната българска армия.

В пламналия за пореден път спор за двойното гражданство подхожда отлично една френска поговорка: „Като плискате коритото с мръсната вода, внимавайте да не хвърлите и бебето с нея!“

Божидар Чеков

Comments

comments