Великият френски журналист, който натопи перото си в българските рани

Почти непознатият у нас Албер Лондър описва подвизите на комитите от ВМРО и страданията на българите във войните.
В началото на декември, президентът Румен Радев идва на посещение в Париж. Повече от тържествеността на приема и красотата на града, впечатление ще му направи непознаването на България. Тази констатация споделят всички българи, които работят или учат във Франция.

Причините са много. Първата от тях е може би непознаването на българската история от самите българи. Съхраняването на миналото във Франция може да бъде сравнено с религия. Всеки факт, събитие или личност се изучават, преразказват и анализират до безкрай. Голяма част от тях са прехвърлили границите на страната.

Музеите, замъците и катедралите също са достъпни за посетители от цял свят. Френската история не се дели на положителни и отрицателни периоди. Миналото на Франция не е изцяло розово. Въпреки това, всичко в него е публично и достъпно. От XIV век насам с малки изключения съдбата на България се е решавала в чужбина.

В зависимост от насилственото ни приобщаване към тази или онази империя много важни страници от нашата история са били унищожени. В една от книгите на френския журналист Албер Лондър пише, че Даме Груев, Пере Тошев и Гоце Делчев са пеели „Тих бял Дунав“ на заседание на ВМРО в Монастир (Битоля).

Следва целия куплет „Тоз, който падне в бой за свобода…“ на френски! Разпитах няколко медийни специалисти, историци и литературни автори в София. Оказа се, че никой нищо не е чувал за най-уважавания символ на френската журналистика. От 1933 година след трагичната смърт на Албер Лондър, награда с неговото име удостоява най-смелия репортер, изпратил дописка от някой от многобройните фронтове, пламнали по света.

В областта на журналистиката тя е нещо като „Златната палма“ на фестивала в Кан. Същият този Албер Лондър анализира близо 20 години събитията на Балканите и свързаната с тях македонска драма. По време на Междусъюзническата война кръстосва триъгълника София – Скопие – Солун и пише редовно във френския вестник „Льо Пети Журнал“.

След края на Първата световна война, България губи правото да притежава армия. Единствените въоръжени сили са четите на ВМРО. Стотици хиляди българи са останали извън границите на родината. Според Албер Лондър, Ньойският договор удостоверява кой е победител и кой е победен, но не дава по същество отговор на македонския въпрос.

Той посочва като пример брата на българския министър-председател Ляпчев, който в родното им село в „Сръбска Македония“ е принуден да се прекръсти на Ляпчович. „Сърбите в Македония – пише френският журналист – закриват българските училища и забраняват църковните служби. Децата, които говорят български, са наказвани“.

Френски журналисти - носители на наградата „Албер Лондър“

Албер Лондър се връща подробно на Илинденското въстание. Той описва зверското му потушаване от турския башибозук. „Подобно на големи птици победените въстаници намират подслон по върховете на Пирин. Там само Господ вижда ранените им крила със съсирена кръв“ – пише той.

С идването на власт на Кемал Ататюрк в южната част на Балканския полуостров започва огромно преселване с драматични последствия. „Егоизмът на Запада не му позволи да хвърли дори един поглед върху трагичното преместване на 800 хиляди малоазиатски гърци в Тракия и Егейска Македония на мястото на 140 хиляди българи, прокудени към България” – пише френският журналист.

Според него европейското безразличие предизвиква създаването на терористичните чети на ВМРО. „Въстаниците живеят в планината Пирин. Те са с дълги коси и големи бради. На гърдите им са кръстосани патрондаши. Това не са крадци – пише той – те не желаят лошо на никого, с изключение на тези, които имат различно мнение за провинцията Македония“.

Албер Лондър описва с възхищение войводата Тодор Александров. „Четниците имаха един истински шеф. Той беше последният Владетел на планината (Пирин). След него никой друг шеф не посмя да опъне бивак на територията на югославския крал Александър и да си подстригва брадата в Южна Сърбия”, отбелязва той.

След убийството на Тодор Александров, френският свидетел се смесва с „огромната тълпа, най-голямото българско поклонение, което всяка година се събира на гроба на войводата“. Той следи от близо процеса на студентите-мъченици в Скопие, чието единствено престъпление е българското им самосъзнание.

По всичко личи, че Албер Лондър се среща и с Мара Бунева. Той е очарован от нейната красота. „Красивите ѝ очи ще ви стоплят в най-студената зима, а устните ѝ са топли като очите”, посочва той. Въпреки възхищението, което изпитва пред идеализма и саможертвата на комитаджиите, Албер Лондър предпочита политическата линия на Александър Стамболийски пред куршумите на Ванче Михайлов за разрешаване на македонския въпрос.

Според него само добросъседски отношения под знамето на общославянските ценности ще помогнат за разплитане на спорния балкански възел. В подкрепа на своята позиция той сочи почитането на Александър Стамболийски от сърбите, които са кръстили на негово име улица в Белград.

„Работата на журналиста не е да се произнася кой е крив и кой е прав. Неговата работа е да си натопи писалката в раната на събитието” – завещава на колегите репортери Албер Лондър, като слага правата на човека на най-високото стъпало на своята дейност и живот. Бори се неуморно навсякъде по света срещу цензурата и официалната пропаганда.

Благодарение на неговите описания за нечовешките условия в задокеанските каторги френското правителство е принудено да ги закрие завинаги. Дописките му от окопите на фронта не се харесват на властта и той е уволнен по нареждане на президента Жорж Клемансо. Недоброжелателният поглед на управляващите вместо да го сплаши, удвоява енергията му за справедливост.

В Южна Америка Албер Лондър разобличава трафик на „бели робини”. От Русия пръв описва жестокостта на болшевиките и униженията, на които е подложен руския народ. През 1932 година на връщане от Китай, където разкрива трафик на оръжие и наркотици, непокорният журналист загива в пламъците на кораба в който пътува.

Ако някога някъде в България улица или булевард бъдат кръстени на името на Албер Лондър, френските гости, които посещават страната ни, ще научат, че много преди тях видни техни сънародници са посветили част от живота си на съдбата на България.

Божидар Чеков, Париж

Статията е публикувана в  Plovdiv Time

Comments

comments