Ротата от Гермесхайм

Както редовно го правя, за празниците предприех кратка обиколка на близки и приятели. Този път обаче, със зимни гуми. Оказа се, че времето не го изискваше, но така все пак бях по-спокоен. За Траян си бях запазил последната неделя. Видяхме се набързо през юли и си обещахме по-спокойна среща през декември. Когато му звъннах, отговори жена му.
– Знаех, че ще се обадиш – започна тя – затова не исках да ти пиша. Траян умря внезапно.
Аз онемях. Краката ми наистина се подкосиха и само успях да промърморя:
– Ще ти се обадя по-късно…и затворих телефона.
С Траян се познавах от половин век. Срещнах го за първи път пред “Млекото” на площад Славейков. Той беше там, всеки ден след 18 часа. Около него винаги имаше група момчета, които му предлагаха стари пощенски марки, антикварни книги или бижута. Траян ги разглеждаше внимателно и даваше цена. В повечето случаи, те приемаха. Аз също приех. Продадох му един офицерски кортик от царско време и благодарение на тази “сделка” можах да си купя униформа за техникума по полиграфия, в който бях приет. За шинел парите не стигнаха, но това не се оказа фатално за средното ми образование, нито за приятелството ми с Траян. Откровено казано, аз изпитвах скрито възхищение от неговата способност да определя за секунди стойността на един пръстен или на “Спомените на Джакомо Казанова”, да влиза в Кореком, както аз влизах във “Варшава” или “Бамбука”. Едва ли ще сбъркам, ако кажа, че Траян беше снабдил половин София, или поне тази част, която се разхождаше всяка вечер по Славейков,  с джинси. За разлика от много други обаче, той не парадираше с нищо. Струваше ми се даже, че беше стеснителен и срамежлив. На купоните никога не го видях с мадама. Винаги идваше сам и сядаше в някой отдалечен ъгъл. Думата не взимаше, не танцуваше, а само пушеше и слушаше. За сметка на това, когато аз разказвах някой виц, той се смееше от сърце, а понякога дори пляскаше с ръце. Случайно или не, живота ни събра за няколко месеца в казармата. Той избра леглото до мен и аз продължих да го разсмивам докато заспи, с моите мечти за живота във Франция и Америка. Поради всичко това, когато получих писмо в Париж от него, че е “избягал” в Западна Германия, аз не се очудих ни най-малко. Бягството на Запад беше типично и често явление за нашето поколение.Траян ми пишеше, че е намерил работа при “американците” в Гермесхайм. Аз лично работех понякога нощем на халите в центъра на Париж, така че където и както да си изкарва прехраната, всеки начинаещ емигрант, за мен беше без значение. Посетих го за коледните празници през 1973 година. Спахме в една стая. Пихме и се смяхме, както го бяхме правили преди в България. Слеващите ни срещи бяха в Париж при мен. Годините се нижеха, но нашата приятелска връзка не отслабваше. Само веднъж се случи нещо странно, но без особени последствия. Беше някъде в началото на осемдесетте години. Пак с писмо Траян ме информираше, че е “избягал” от Гермерсхайм в Амстердам. За улеснение обаче си сменял името, вместо Траян, щял да се казва за пред холандците Огнян. И вместо Спасов се бил записал като Стефанов. Както преди, аз не обърнах внимание на смените, които беше предприел. Дори факта, че беше взел мойто бащино име – ме остави безразличен. При първата възможност, прескочих до Амстердам и отново пихме и си разказвахме спомени. Не забелязах никаква промяна нито в него, нито в нашите отношения. От тогава връзката ни продължи, само срещите ставаха по-рядки. По едно време, Траян ми писа от Турция. Бил там по сделки. Нищо чудно, за мен той цял живот правеше “удари”, така че с турци или с китайци, Траян си беше Траян. След “промените” през 1989 година, по време на едно от кацанията ми в София, аз направо се сблъсках с него на аерогарата.
– Пенсионирах се и се прибрах – каза той и аз почуствах струнка виновност в гласа му.
– За каква пенсия гвориш – провикнах се подигравателно – ти никога не си работил!
Той смотоляви нещо за щедростта на холодската социална система и аз както винаги махнах с ръка на неговите мъгливи обяснения. По принцип не обичам да питам, защото ми е много неприятно когато на мен самият, задават въпроси. Считам, че всеки е свободен да прави каквото си иска, без да е длъжен да дава обяснения за действията, решенията и избора си. Малко след тази среща, той ме уведоми, че се е задомил и че му се е родил син. Отговорих му, че се радвам искрено за него, първо защото най-сетне се е стабилизирал и второ, че е кръстил сина си на мен – Божидар.
Разказах всичко това на жена му, по време на една вечеря, няколко дни след късия ни, драматичен разговор. Тя ме изслуша внимателно и добави замислена:
– В къщи, във всички чекмеджета има твои снимки…
– Само мога да се радвам на стойността, която е давал на нашето приятелство- отговорих аз.
За сетен път обаче, жената ме стресна със строгия си тон:
– Ти сигурен ли си, че познаваш добре този човек?
Пред моето недоумение, тя продължи:
– Ние трябваше да взимаме проба от неговата челюст за да установим  самоличността му. За българските власти, аз съм госпожа “никой”, защото ние не сме женени. Родителите му са починали отдавна. От тяхна страна пък, холандците отказват да приемат неговата смърт, защото за тях, той е с друго име, дори датата на раждане е променена. Пак според тях, той няма дете. Що се отнася до пенсията му, тя пристига в Турция. Аз не знам нито кода на кредитната карта, нито банката, нито номера на неговата сметка!
Изключително притеснен, аз признах, че знам за смяната на имената в холандските документи, но причината за нея ми е непонятна. Тогава жената ме погледна изпитателно:
–    Може би не знаеш, че той има досие?
–    Не, не знам – отговорих искрено изненадан аз.
–    Най-странното е, че понякога някакви непознати хора питаха за теб по телефона, или по-скоро произнасяха твойто име. Дори те търсеха по прякор. Когато исках от Траян да ми обясни, какво означава това, той изглеждаше доста затруднен.
Абсолютно недоумяващ, аз се зарових на глас в спомените си.
– Знам, че при смяната на името, той взе мойто бащино име за негово. Зарадва ме, кагато ми съобщи, че дава мойто малко име на сина си, но повече нищо не знам. Ако отвориш досието му, може би ще намериш отговор на повечето от въпросите, които си задаваш. Но най-важното в случая е да убедиш холандците да продължават да пращат пари за издръжката на осиротелия му син.
–    Не става – изпъшка жената – досието му е в “Трето управление” на ДС – Военна емиграция. Тези досиета са зесекретени и никой няма право да ги отваря! Освен това няма да се очудя, ако се окаже, че е работил за повече от едно разузнаване.
Разделихме се късно през ноща. Аз ù спестих подробности, които бях научил междувременно за “Ротата от Гермесхайм”. Тя беше съставена от български Горяни, хора оказали въоръжена съпротива на комунистите през 1945-46 година, от земеделци Николапетковисти, царски офицери и дезертьори от Червената армия. Този вид “Чуждестранен легион” беше под американско командване и на американска издръжка. При всяка криза по време на “Студената война”, “Ротата” беше вдигана в бойна готовност с оглед на парашутаж в тила на противника. Какво точно е правил там Траян, едва ли някога ще разбера. Едно досие, дори изготвено от Държавна сигурност, никога не съдържа всичко. Когато синът му Божидар порасне, предполагам, че ще ме потърси. Тогава аз ще му разкажа много неща. Не толкова за баща му, колкото за изродените човешки отношения по време на “Тоталитарната система”.

Божидар Чеков

Божидар Чеков

Париж 22 декември 2011г.

Публикувано в списание ТЕМА / 1 (530) XII

Пояснение от Автора:

Публикацията на „Ротата от Гермесхайм“ в сайта „Отворено писмо“ се дължи на факта, че в този разказ става дума за „българи от чужбина“. Освен личната драма, този разказ повдига въпроса за двойния стандарт, създаден и поддържан в българското общество. Един път става дума за „предатели и изменници“, докато България е съюзник на Съветска Русия. След като американците и НАТО стъпиха в България, момчетата от Гермесхайм се превърнах в бойци срещу Комунизма. За нещастие обаче техните семейства, както и самите те, бяха старателни избутани от новоизмислени борци срещу таталитаризма. В резултат на тази ветропоказателна динамика, няколко поколения българи се лутат без стожери в мъглата на прехода.

Comments

comments