Разказът, който Нестор не написа

Със залепена брада и стиснати юмруци аз приех близкия бой. Размяната на удари продължи няколко дълги минути.

След промените, настъпили през 1989 година, по софийските будки се появиха нови заглавия на вестници и списания. Имаше всякакви – за спорт, за кино, политика и култура. Един мой съученик – Нестор Белотелев, оглави малко издателство и започна да издава месечно списание на гланцова хартия. Тиражът беше скромен, но страниците изобилстваха с разголени красавици и реклами за часовници.

От време на време излизаше и някоя статия или разказ. Веднъж Нестор подхвърли: „Знаеш ли, ще взема някой ден да напиша „нашата“ история”.Списанието продължи да излиза десетина години, но случилото навремето Нестор никога не публикува.

Бяхме в 12-ти клас. Аз и Нестор седяхме на един чин вече от няколко години. Техникумът ни се намираше в квартал „Иван Вазов” и по това време около сградата на училището нямаше постройки. Тя стърчеше самотна, обградена само от ниви и градини. Слизахме на последната спирка на шестицата и след петнайсетина минути ходене влизахме в двора на техникума.

Сутрин на вратата винаги имаше дежурен учител, който надничаше във вратовете ни, за да види дали сме добре подстригани. Момичетата носеха черни престилки, а косите им бяха къси или на плитки. Нестор ги гледаше с презрение. Когато забеляза, че имам известна слабост към една ученичка от съседната паралелка, той ми препоръча да не си губя времето с момичета, които не са на ниво.

За да ме убеди, той започна да ме влачи на купони с ученици от Художествената гимназия. В тези времена на „демократически централизъм“ и „диктатура на пролетариата“ събиранията в частни квартири бяха единствената възможност за нас да се чувстваме свободни. Фактът, че танцуваме забранена „западна“ музика, пушим американски цигари и носим джинси ни изпълваше с гордост, че не сме като другите ученици.

Бяхме във времето на първите коняци и на първите целувки. Нестор често разлистваше френското списание „Синемонд“. Той си беше втълпил, че прилича на Ален Делон и всеки път, когато намереше снимка на актьора с поредната нова мадама, бързаше да ми я покаже. Дали поради стремежа да прилича на идола си или от претенциозност, приятелят ми също сменяше гаджетата като носни кърпи.

Въпреки женските завоевания, той не беше сигурен в себе си. Изпитваше нужда не толкова от чуждо мнение или съвет, колкото от възхищение. Постепенно се превърнах в негово огледало. Гълтах подвизите му като попивателна хартия. Нестор не пропускаше никаква подробност. Ако исках, можех да издам наръчник с имената на момичетата минали през леглото му.

Цветът на косата, формата на гърдите, дължината на краката – той споделяше всичко. От своя страна, аз трябваше да казвам дали изборът е сполучлив или не. След като приключи с ученичките от езиковите гимназии, Нестор се насочи към студентките. По-големи от нас, по-опитни и с по-малко задръжки, младите жени откриваха пред моя приятел непознати до сега хоризонти на любовта без ангажименти.

Целият този маратон на осемнадесетгодишния „Казанова“ се промени в деня, в който ми довери, че спира да прави „бройки“, защото е свалил една женена жена. Тя правела неща, които никаква предишна мадама не знаела да прави. Още не беше влязъл в подробности, когато се случи нещо непредвидено. Постижението на моя приятел явно не беше по вкуса на съпруга рогоносец.

Един ден след последния звънец ние с Нестор и останалите ученици напуснахме класната стая, слезнахме по стълбите и прекосихме двора. Пред изхода винаги настъпваше блъсканица, защото пътеката се стесняваше. Потърсих с очи Нестор, но не го видях. Забавих крачката си без резултат.

На спирката на трамвая пак го нямаше. На другия ден го попитах откъде е минал. Той измрънка нещо, но не ми каза защо е минал през задния двор. Изчезването му се повтори и на другия ден, и на третия. Тогава забелязах, че до външната врата, стърчи един дангалак, който се взира усърдно в излизащите ученици.

Не ми беше трудно да направя връзка между изчезването на приятеля ми и чакащия пред вратата младеж. От своя страна, Нестор ми потвърди, че има лошо предчувствие. Без много да мисля, аз се спрях се пред дангалака и попитах:

- Всеки ден си тук. Сигурно търсиш някой?

- Търся един Нестор Белотелев – отвърна той, като продължи да се оглежда.

- Аз съм Нестор – отвърнах толкова спокойно, че сам се изненадах.

Дангалакът ме изгледа от глава до пети, надвеси се над мен и изсъска през зъби:

-Дошъл съм да те набия! Сигурен съм, че знаеш защо?!

- На твое разположение съм – отговорих невъзмутимо аз.

Не си спомням точно какви думи разменихме, но и двамата се съгласихме, че пред вратата на училището не е най-подходящото място за юмручна разправия. Смесихме се с потока ученици, качихме се на трамвая и слезнахме на ул. „Солунска”. Мястото беше много оживено и дангалакът ме подкани към бул. „Христо Ботев”. След това зави по „Цар Борис” и започна да наднича в задните дворове.

Откровено казано, не бях напълно убеден, че съм взел най-доброто решение, но вече беше късно за измъкване. Зад гърба си имах повече от трийсет боксови мача, а последната неделя бях спечелил градското юношеско първенство на София. Имах техничен бокс и най ми допадаха маризчиите.

Малко преди „Денкоглу”, дангалакът влезе в един заден двор и ми направи знак да го последвам. Докато той разместваше кофите за боклук, аз огледах прозорците и балконите на многоетажните сгради с надеждата, че все пак някой пенсионер ще попречи на предстоящия бой. Нямаше никой.

Подпрях чантата си до стената. Разкопчах бавно куртката. Сгънах я прилежно и я поставих върху една боклукчийска кофа. Дангалакът ме призова да побързам. Когато го доближих, той вдигна очи към високите балкони. Неговият поглед отвлече за секунди вниманието ми и аз усетих със закъснение силна болка от удар с глава.

Причерня ми. Едва се задържах на крака. Облак от звезден прах замая съзнанието ми. Явно бях попаднал на махленски бияч. В такива ситуации най-важното беше да не получа втори удар, докато ми се вие свят. Между мен и него нямаше нито рефер, нито правила. Поех си дълбоко въздух и скрих главата между юмруците си. Разкрачих се като боксьор и започнах да подскачам около него. Той се опита да ме ритне, но аз направих крачка в страни и пласирах един десен прав удар в брадата.

Вместо да изчака за да се съвземе, той се нахвърли с мътни очи върху мен. Със залепена брада и стиснати юмруци, аз приех близкия бой. Размяната на удари продължи няколко дълги минути. Задъхани и с подути от ударите лица, ние спряхме почти едновременно, за да си поемем въздух. Дангалакът отстъпи с няколко крачки. От носа му течеше кръв. Лицето ми пареше и аз имах чувството, че кожата по скулите се е отлепила.

Въпреки това тръгнах предпазливо към него с високо вдигнат гард. Дангалака замахна с дясната ръка. Аз блокирах удара с лявото рамо и десният ми юмрук отново уцели брадата. От удара и от умората той се свлече на земята. В очите му прочетох страх. Въпреки, че едва се държах на краката, аз го зачаках в средата на двора. Като видя, че не използвам преимуществото си, той измънка колебливо:

- Да спрем?

- Спираме – съгласих се аз.

Извадих от джоба носната си кърпа и му я подадох. Той започна да изтрива кръвта от лицето си.

- Ще я изпера и ще ти я върна – каза притеснен дангалакът.

- Пази я за спомен – отговорих аз.

Излязохме на улицата и закрачихме мълчаливо един до друг. На „Алабинска” имаше сладкарница с маси на тротоара.

- Искам да те почерпя нещо – каза любезно той.

- С удоволствие – приех и се проснах на първия свободен стол.

Устните ми бяха подути като на негър и киселата боза щипеше до болка, но аз не казвах нищо. Той плати и ми подаде ръка за довиждане. Аз я стиснах, но не си тръгвах.

- Изглеждаш недоволен от нещо? – попита дангалакът с безпокойство в гласа.

- Аз не съм Нестор! Казвам се Божидар – осмелих се да разкрия истината аз.

Дангалакът се преви като ранена птица и с проницателен поглед изкрещя в лицето ми: „Ти си луд!”

След това, пресече улицата и тръгна с бързи крачки към площад „Македония”.

6 Февруари 2018
Божидар Чеков

Статията е публикувана в  Plovdiv Time

Comments

comments