„ВРАЖЕСКАТА“ ЕМИГРАЦИЯ

Без да приемам определението, което ни даде ДС, аз съм част от нея. Ни най-малко бих желал да отекчавам, който и да било със спомени. Има обаче неща, които трябва да се знаят. Поради това, ще разкажа в какво се състоеше тя – емиграцията за която не се говори.
По време на тоталитарната система, на Запад от Калотина имаше два вида българи. Политически емигранти и някаква неопределена маса хора, дошли с червени паспорти, които им пареха в ръцете, защото трябваше да ги продължават до безкрай. Те бяха готови на всичко само и само да не се върнат. Двете групи българи се избягваха докато, някои от тези с червените паспорти, не им писнеше да „пишат“ и се подмазват на „разузнавачите“.
Политическата емиграция, пръсната по целия свят се опитваше да информира чрез скромните си издания, случващото се в страната. Тоталитарната власт в лицето на ЦК на БКП и Тодор Живков полагаха сериозни усилия за да следят и контролират емиграцията, преди всичко политическата. Между 1945 и 1974 год. методите на ДС бяха изключително груби. Една от идеите за контрол беше изпращането на попове на Запад. Свещенниците съставяха списъци на българите по места и докладваха на офицерите от ДС. Нарекохме ги „Червените попове“. Роднините на „бегълците“, останали в България биваха тормозени, изселвани, а най-отявлените противници на системата – пращани в лагери и затвори. Върхът на тази репресивна жестокост беше отвличането на Борис Арсов от Копенхаген и екзекуцията му в София. Това нагледно убийство сплаши голяма част от емигрантите. През 1975 година след Хелзинското споразумение настъпи лек обрат в отношенията между външното разузнаване и българите останали в чужбина. Репресивната тактика бе заменена с културни мероприятия – концерти и изложби. Пуснат бе в действие Комитета за българите в чужбина, който организираше фолклорни сбирки и седенки, разчитайки на носталгията на сънародниците ни. Благодарение на списъците и адресите, най-интересните за ДС личности биваха „придърпвани“ идивидуално и с такт. Лагерите в България бяха закрити, но политическите затворници, никога не бяха признати за такива.
Людмила Живкова изигра много активна роля в структурирането на „доброжелателната“ емиграция, с нейната фондация 1300 години България.
Най-голямата политическа организация в изгнание бе Българското Освободително Движение със седалище Париж. Негов ръководител беше земеделецът Ценко Барев. Движението издаваше различни печатни материали, предназначени за българите в странство и за сънародниците ни в България. Най-голям тираж имаше списание „Бъдеще“ което излизаше всеки месец. Тиражът беше 3 хиляди броя. Моя милост пишеше в него и снабдяваше БОД с хартия.
Тук прилагам списъка на списанията на политическата емиграция, както и някои издания на движението от Париж. Известните български интелектуалци Цветан Тодоров и Юлия Кръстева никога не пожелаха да публикуват един ред при нас. Едва тези дни, стана ясно защо.

Comments

comments