НЕ ГОСПОЖО КРЪСТЕВА, ВИЕ НЕ СТЕ ЖЕРТВА!

В обширно интервю в списанието „Ванити Фер“, Юлия Кръстева отрича осветената от Комисията по досиетата връзка с ДС. Според нея „досието“ е фалшиво. Публикацията му е „манипулация“, празно и показва недобросъвестната работа на комисията. Единственото нещо което е истина в твърденията й е, че липсва част от него.
По време на първото правителство на СДС, Юлия Кръстева е била в конкуренция с Елка Константинова за поста министър на културата. Вероятно по това време, „добронамерени“ приятелски ръце са изтрили част от досието. Възможно е именно тази да е най-компроментиращата. Иначе нямаше да бъде премахната. Остават обаче 380 стр., според философката – „фалшиви“, но които със сигурност са попречили да заеме министерския пост!
В интервюто пред френския месечник Кръстева се връща подробно в годините прекарани в България. Тя е от некомунистическо семейство и съответно, ако не е репресирата, според нея явно, е била дискриминирана. Доказателство за тази „несправедливост“ е лишаването на сливенската отличничка, (въпреки че е комсомолски секретар) да носи знамето на училището. Това унижение не й пречи да се яви на конкурс за стипендия за учене във Франция, да я спечели и да замине за Париж, точно както това би могло да се случи днес. Заминаването обаче става в далечната 1964 година, когато никой не заминаваше на Запад безусловно. Е, да, философката си спомня смътно, че може би е подписала нещо, но от невнимание не е видяла какво. Важното е,че пристига сама в големия град и само след 5 месеца, среща Филип Солерс, чийто книги е чела. За нейн късмет, човекът е „сексуално репресиран“. Горкият млад издател има „връзка“ с жена по-възрастна от майка му. Тук „завоевателския“ дух на младата българка си казва думата. Нашенката го среща в издателството му, като за да стигне до него се катери по една вита стълба. Това усилие е щедро възнаградено! Солерс я кани на вечеря прави опит да я целуне. Тя обаче се опъва и нещата стават много пикантни за любителите на любовни сериали. Философката подсказва това което се е случило между тях с няколко цитата на високо ниво. „Алхимията на душите идва на помощ на телата…“ Нашенката се отдава на французина, като шепне на ухото му: „Това което искам да изгубя – са оковите ми!“ Явно нашето момиче е политически зряло. Забележителна и сърцераздирателна е развръзката в борбата за свобода и независимост на сливенлийката! Филип Солерс разбира притесненията й, както и унизителните постъпки за продължаване на виза и я спасява като сключва брак с нея. За сватбата, тоталитарният режим в София, не пуска цялото семейство, а само сестра й. В последствие и тя избира „свободата“. Въпреки френския си паспорт, по незнайни причини Юлия продължава да посещава посолството. Според нея, тя го прави с погнуса. В докладите на „отговорните другари“, подобно отвращение не прозира никъде. Пред „Ванити Фер“, Кръстева е безжалостна: Чиновниците от посолството са писали измишльотини, за да оправдаят заплатите си. Те са били под влияние на „Сливовата“! Това е психаналитичното заключение на Кръстева. Твърдението, че българските разузнавачи в Париж са били пияници, не може да убеди никого Направо е смешно нейното обяснение за картичката подписана саморъчно с „Да живее Народната власт“, адресирана до отговарящия в Париж разузнавач. Тя обяснява жеста си, като опит имащ за цел да се отърве от него. В заключение философката се определя като „лице под набюдение“ и отказва функцията „агент“ – роля дадена й от ДС със съответния печат.
Вълнението и опитите да умаловажи „осветляването“ си, са разбираеми. Начина по който го прави, не е от най-убедителните. Има нещо друго обаче и то надхвърля личната драма на госпожата, която отказва да говори български език. Става дума за периода през който се развива действието и изживяното от огромната част от народа ни. Той отсъства не само от интервюто, но и от цялото творчество, на иначе ангажираната политически Юлия Кръстева.
Между 1964 и 1989 година в България и в цяла Източна Европа се случиха събития, който тя нито чу, нито видя. Ян Палах се самозапали пред съветските танкове в Прага. Вацлав Хавел провъзгласи „Хартата 77″ за правата на човека. В Полша работниците от корабостроителниците развяха знамето на „Солидарност“. Младият свещенни Попилиешко бе пребит до смърт. В Русия Солженицин и Сахаров разобличиха зверствата на комунистическата система. Хиляди свободолюбиви германци, чехи, унгарци, българи, с риск на живота прескачаха „Железната завеса“. Стотици останаха завинаги простреляни на „Стената на срама“.
Къде бяхте Вие госпожо, която твърдите, че всичко е измислица? Съвсем близко до Вас, Българската политическа емиграция в Париж, начело с Ценко Барев взимаше участие във всички възможни инициативи, в подкрепа на поробените на Изток народи и подпомагаше семействата на политическите затворници в България. Освободилата се от собствените си „окови“ Юлия Кръстева през цялото това време се скъта в „психоаналитичните“ трудове и дори забрави да говори български. За по-сигурно.

Comments

comments