КАКВО ЩЕ НИ ДАДЕШ ИСТОРИЙО ОТ ПОЖЪЛТЕЛИТЕ СИ СТРАНИЦИ?

Всеки който е служил войник знае, че софиянците бяха подложени на специален режим от дошлите от провинцията сержанти и старшини. За едно лошо опънато на леглото одеало или козируване на гола глава, наказанието не ни мърдаше. Новобранец, аз мислех, че преследването на софиянци се вихри само в двора на казармата. Когато разбрах грешката си, беше много късно.

Заедно с други хора чаках трамвая на площад Македония. Изведнъж до мен застанаха двама войници с червени ленти и един лейтенант поиска документите ми. Аз бях в градска отпуска и всичко според мен, беше в ред. Оказа се, че те не са на същото мнение. Заповядаха ми да ги следвам. Малко по-далеч чакаше един зелен джип. С него стигнахме до Гарнизонното стрелбище – там се помещаваше ареста за всички военнослужещи нарушили правилата или реда според военния устав. Наказан бях с десет дни арест, без право на посещение и без да разбера точно защо. Стрелбището се състоеше от една жълта сграда със залепени до нея килии. Срещу тях бяха тоалетните, 4-5 клекала измазани с гасена вар. На другия ден сутринта, разбрах защо всичко беше изрядно чисто. Първото занимание на войниците беше да хванат метлите и маркучи за миене на двора, помещенията и тоалетните. Ние бяхме общо пет човека за десетина килии. Имаше един моряк, един свързочник и другите двама – трудоваци. Старшината, който ни пазеше каза, че всеки може да спи там където намери за добре. Между другото той беше много приказлив. Веднъж влезли всеки в килията си, слагаше резето. Когато разбра, че ще прекарам цели десет дни с него, той ми обърна повече внимание отколкото на другите. Те бяха само за по 2-3 дни. Датата беше 22 март 1966 година. Следователно, излизах от ареста на 1 април. В килията имаше два дървени нара. Уточнявам тази подробност, защото в Америка прекарах една нощ в арест, но там се лежи на желязо. Повърхността на наровете лъщеше като лакирана, без да е минавала никога четка върху тях. Този ефект беше резултат на стотиците тела, които се бяха търкали върху наровете. Нямаше никаква завивка, чаршаф или възглавница. Прозорците бяха с решетки, а стъклата – старателно избити. Преди да се настаня в „моята килия“, старшината ми подшушна, че в една от тях е лежал Никола Вапцаров, преди да бъде разстрелян в коридора на смъртта, на края на стрелбището. Още първата нощ разбрах как се спи „на отворен прозорец“ през месец март. Не можах да мигна от студ. Оставаха ми още девет нощи. През деня ни водеха на една постройка, където хвърляхме тухли и бъркахме бетон с лопати. Преди да тръгнем, дадох няколко лева на старшината да ми купува всеки ден вестник „Вечерни новини“. Не ми беше трудно да разбера, че военната служба, която бях започнал, можеше да приключи зле за мен. Не бях от най-покорните, нито от най-изпълнителните.

Много мои познати, стигнали да подобно заключение, се измъкваха чрез музикалните си способности, други ставаха преводачи благодарение на езиците, които владееха, а имаше и един, който се декларира за луд. Аз пробвах с писането. Все някъде, някой ще ме забележи – мислех си аз. Писарът ми даваше пишещата си машина и аз работих до късно през нощта. Пращах разказите по пощата на различни вестници. За моя голяма радост – постигнах първи резултати. Те ме насърчиха да продължа в тази посока. Дописките ми се появиха в Трудово дело, Народна армия и Народна младеж. Няколко дни преди ареста, пратих един разказ на вестник „Вечерни новини“. Вестникът организираше всяка година през март, „Месец на българския разказ“. И всяка година българските литературни величия – Георги Караславов, Емилиян Станев, Йордан Радичков, Ивайло Петров и други въртящи се около Тодор Живков автори, пускаха по нещо. Да кажа, че съм вярвал моето име да излезе заедно с техните, няма да е вярно. Просто задоволих вродения си инстинкт за предизвикателство. Нито първия, нито втория, нито останалите броеве, които старшината носеше, отговаряха на надеждата ми. Въпреки това аз открих непредполагаема до тогава полза от вестникарската хартия. Свит на кълбо, завит с „Вечерни новини“, аз успявах да се стопля, от собствения ми дъх. Всяка минута сън беше добре дошла. Когато първата група войници-арестанти напуснаха Стрелбището и преди да дойдат нови, ние с моят пазач останахме сами. Старшината по-приказлив от всякога се превъплъти в екскурзовод. Отключи „коридора на смъртта“ и ме заведе до „стената“, пред която са заставали осъдените на смърт. Измазана несръчно с гасена вар, като тази в тоалетните, тя беше изпъстрена с дупки. Те не можеха да са от друго освен от куршуми. На следващия ден, отидох сам до стената. Взирах се в дупките и се питах, коя ли отговаря на куршума пронизал черепа на Вапцаров. Никъде в „Старото стрелбище“ не открих надпис или възпоменателна плоча с името на човека за който се издаваха научни трудове.

На 31 март вечерта, старшината ми донесе последния вестник. Остави го на нара до мен и щракна резето на килията. Погледнах вестника с безразличие. Изгубил бях и малкото вяра, която пазех дълбоко в себе си. След няколко дълги минути, разтворих „Вечерни новини“ и видях моя разказ „Момчетата и слънцето“ на последната страница на вестника. Като камбанен звън гръмнаха в главата ми стиховете на Вапцаров:

Но ето да кажем, вий вземете колко?

Пшеничено зърно от моята вяра, бих ревнал тогава, бих ревнал от болка…

И аз ревнах с всичка сила, тропайки по вратата на килията:

Старшина, това съм аз! – размахвайки вестника.

Човекът вдигна рамене и отговори нещо като „не ме будалкай“. На другата сутрин, той ми върна колана, което означаваше, че съм свободен. Като минавах през портала, старшината извика:

Остави ми вестника. Ще го прочета.

Обиколих няколко будки за да намеря непродадени броеве на „Вечерни новини“ и ги раздадох около мен. Тогава някой подхвърли да си взема хонорара. Речено – сторено. Ротния ми разписа книжката с подчертано уважение и аз с трудовашката си униформа потеглих към Полиграфическия комбинат „Димитър Благоев“, където се намираше редакцията. Още с влизането бях допуснал грешка. В редакцията нямаше никой, защото журналистите идваха късно. Една жена от счетоводството ми направи забележка, че редакцията е на „Вечерни“ не на „Сутрешни“ новини. Касата също отваряше по-късно, но без подписа на главния редактор не можех да получа нито стотинка. Предложиха ми стол и аз прекарах няколко часа в кадифения свят на една тогавашна редакция. Първите журналисти се появиха шумно. Следващите – също. Почти всички пушеха, говореха на висок глас и хлопаха вратите на стаите в които влизаха и излизаха. Имаше фотографи, печатари и макетисти. Последни се появиха и писателите. Не познавах никой от тях. Те ми хвърляха бегъл поглед и отминаваха с явно безразличие. Вероятно ме мислеха за шофьор, куриер или нещо такова. Никой от тях не си даваше сметка за интереса, с който попивах разговорите им. Ставаше дума за бъдещи публикации, за хонорари, за награди, за леки коли, но и за почивни станции. Двама от тях, вероятно участвали в „Месеца на българския разказ“ се връщаха от Ситняково“, вилата на Цар Борис, която Тодор Живков бе предоставил на СБП. По това време и в продължение на години се публикуваха редовно научни трудове и книги посветени на Вапцаров. Именно тези миропомазани от БКП автори пишеха например, че в последните си часове той е оставил на стената в една от килиите стихотворението „Борбата е безмилостно жестока…“!? Нещо в което аз много се съмнявам, защото първо нищо подобно не видях и второ, осъден на обяд и разстрелян същия ден вечерта, Вапцаров не е разполагал с никакво време, камо ли да пише. Тези хора, които, творяха в прохладата на Рила или на Созопол не бяха стъпвали на „Стрелбището“. Без да са видяли стената и дупките от куршумите, те ползваха социални облаги печелеха пари благодарение на автора на „Моторни песни“, без да знаят дори къде са костите му!

Готово – прекъсна мислите ми жената от счетоводството – главният дойде.

Мъж на средна възраст, дебел врат, очила, чието име не си спомням попита строго:

Какво има бе момче? – гласът му беше дрезгав, като на човек вечерял с повече от две ракии.

Обясних му, че съм автор на последния разказ публикуван от вестника. Видът ми явно не отговаряше на писателите, с които общуваше. Главният подписа една хартийка, която ми позволи да си получа хонорара. За първи и последен път от „Вечерни новини“.

Божидар Чеков
Париж 2019г.

Comments

comments