Разходка по булевард „Бомарше“

Всички са чували за операта „Сватбата на Фигаро“. Излишно е да се припомня, че музиката е на Моцарт. Малцина са тези обаче, които знаят кой е Бомарше. Всяка опера има две съставни части – музика и постановка. Ако музиката е лоза, постановката са колците с телта. Моцарт прочита текста и само за пет седмици композира музиката. За да бъде приета от цензурата, той изрязва най-разрушителните за монархията подигравки. Въпреки съкращениеята, израза „Фигаро тук – Фигаро там“ става символ на новото зараждащо се отношение на закрепостените към аристократите. Сузана и Фигаро са влюбени и предвиждат женитба. Техният „собственик“ – Граф Алмавива изисква правото си, преди венчилото – булката да мине през неговото легло. Операта е представена за първи път през 1786 година във Виена пред императора. Тя е една от най-прочутите опери за всички времена. Венецианецът Джиакино Росини, споделя творческия порив на Моцарт след като се запознава с пиесата на Бомарше „Севилският бръснар“. Тя също е заредена със социална сатира, предвестник на политически сътресения в Европа. Премиерата на операта се състои през 1816 година и не слиза от световните сцени и до днес.

Пиер Огюст дьо Бомарше е типичен образ на блестящ френски политик от края на XVIII-век. За разлика от много други, той е изключително находчив, опортюнист и зареден с писателски талант. Около него френското общество се тресе от всякакви течения и тенденции. Всички те вървят към един и същ кръстопът, на който няма светофари. Първата грижа на младият Пиер Огюст е да оцелее. Втората – да се изкатери, колкото се може по-високо по социалната стълба. Той е всичко друго , но не и идеалист. Син на часовникар, Бомарше не желае да остане в кастата на занаятчиите. Кралят и обкръжението му, комфорта на аристокрацията привличат като магнит амбициозния младеж. Този бляскъв свят обаче е достъпен само за благородници. Конкретно това означава – само за едри земевладетелци. Има два начина за постигане на необходимото богатство. Първият е по наследство и вторият – чрез женитба. Голяма част от застаряващите благородници се женят за съвсем млади жени. Най-често това са красавици – дъщери на обслужващия ги персонал. След смъртта на благородника, младата вдовица е самотна, но с титла и имот. Този вид невести – втора употреба, са трамплин за опортюниста Бомарше. Не всеки може да бъде Казанова. Необходима е красота, мъжественост, но и култура и обаяние. Бомарше ги притежава. Освен това той е весел и забавен събеседник. Първата му съпруга Мадлен-Кристин Обертен е десет години по възрастна от него. Той на 24, тя на 34 години. Любовната идилия трае само една година, защото вдовицата-младоженка умира внезапно. Вдовецът се утешава с наследството, което е достатъчно голямо, за да му позволи да носи титлата благородник. Синът на часовникаря вече е „дьо“ Бомарше. Благодарение на наследеното богатство, той закупува поста на „Секретар на Краля“. Щастливият вдовец прониква в най-близкото обкръжение на монарха. Следва втори успешен брак. Новата изгора Мари-Кристин Левек е още по-богата от първата. Разликата им е незначителна. Тя е на 37, той на 35г. Брачното щастие обаче отново е помрачено съвсем бързо. Мари-Кристин умира две години след официализирането на връзката им. Наследството е главозамайващо. Дьо Бомарше предизвиква завистта на другите благородници. „Щастливия вдовец“ постепенно се превръща в скандална личност в аристокритичните среди. За сметка на това, благодарение на пиесите, в които разобличава феодалната система, неговата популярност расте. Маркиз дьо Бомарше пише и публикува неуморно. Сатирата, с която са наситени творбите му, жънат огромен успех в големи и малки театри на Франция. И има защо. Под маската на комедията, той поставя въпроса за човешкото достойнство, така както никой друг не го е правил. Според тогавашния закон, всички феодали имат право да обезчестяват дъщерите на слугите си! Представяйки това унижение на сцената, Бомарше се превръща в най-популярният предвестник на Революцията.
Въпреки тази прозорливост, след като революционерите превземат Бастилията, Гражданинът Бомарше едва си спасява главата. Без предлога „дьо“, разорен и самотен, той умира през май 1799 година. Погребан е в „Пер Лашез“.

В Париж има две улици които носят имената на Моцарт и на Росини. Те се намират в тихи и спокойни квартали. В центъра на Париж има един много важен булевард. Той се казва „Бомарше“. По него минават всички манифестации, които водят към Бастилията.

Божидар Чеков
24 май 2020г.
Париж

Comments

comments