ЕДИН ГУЗЕН РОЖДЕН ДЕН

Седемдесет и пет годишнината от създаването на ООН мина толкова незабележимо и честването толкова дискретно, че може да бъде определено само като гузно.
Странното в скромното честване на годишнината от създаване на ООН, е мълчанието относно мястото и условията съпътващи създаването ѝ. Споразумението се сключва на брега на Черно море, в добре известният курортен град Ялта на полуостров Крим, през февруари 1945г. По покана на Сталин там пристигат правителствените делегации на САЩ и Великобритания, водени от Рузвелт и Чърчил. Английският министър – председател е изключително обезпокоен от напредъка на руските танкове в централна Европа, докато Рузвелт е възхитен и не го крие. Той е президент на САЩ за четвърти и последен път. Американецът не се интересува нито от литература, нито от живопис или от музика. Син на богаташи, той не знае какво е да нямаш пари. Играе покер и гледа каубойски филми. Бил е студент, но никога не се е дипломирал. За него Сталин е „Good Boy », с който би трябвало да се стигне до споразумение. Американецът е тежко болен, пристига в Ялта в инвалидна количка и бърза да реализира последната си мечта. Това ще бъде неговото завещание за американската нация, а може би и за света. Идеята е реализацията на нещо като световно правителство, в което американците да имат доминираща роля. Подобна организация съществува в Женева, но Рузвелт иска тя да се разшири и премести в Ню Йорк. За този амбициозен каприз, той е готов да плати и най-високата цена, която евентуално ще му бъде поискана. Чърчил, като представител на Великобританската империя, изобщо не споделя тази идея. Той не желае да включи колониите на Кралицата под шапката на някаква организация. Мечтата на американеца според него е мъглив строеж, без ясен архитектурен план. Чърчил прави всичко което е по силите му, да предпази Рузвелт от лукавия грузинец. Успява понякога, но не винаги.
Първият ход на Сталин е да забие клин между американци и англичани. Вместо президентството на конференцията да бъде поверено последователно на водачите на трите делегации, той предлага това място да бъде заето от Рузвелт в продължение на всички разговори. Вечерта, след първата среща, прибирайки се в двореца на принц Юсупов, Рузвелт споделя с придружаващите го мнението си за Сталин: „I like him and i think he like mе. » (Аз го харесвам и мисля, че той също ме харесва.) Да Сталин наистина обкръжава американския президент с много по-голямо внимание от това което отделя Чърчил и има защо. Съветският диктатор е съгласен световната организация да се настани в Ню Йорк, но цената на съгласието му е много висока. Тя засяга съдбата на милиони европейци. За Рузвелт Европа е нещо като парче зелен плат, на който се играе покер. За Чърчил става ясно, че Европа може да бъде завинаги изолирана, ако в тройката на „Великите“, Великобритания остане сама между САЩ и Русия. Опитен дипломат, той слага на масата картата на Франция и не отстъпва докрай, въпреки възраженията на Сталин. Маршалът повдига въпроса за гласуване в ООН. „Не може страна като Съветска Русия да има един глас, толкова колкото малка Албания например! Моите сънародници, дали милиони жертви за победата над Германия, няма да го приемат никога “ Тримата участници намират изход на спора със създаване на „Съвета за сигурност“, вид управителен съвет на организацията, от който „малките“ са изключени. Сталин обаче продължава с исканията си. Щом като бившите английски колонии – Австралия и Канада разполагат с по един глас, гласувайки заедно с Англия означава, че Великобритания може да разчита на 3! По тази логика Съветският съюз трябва също да има 3 гласа. Въпреки, че от 25 години Комънуелт не съществува и Канада и Австралия са независими държави, Рузвелт и Чърчил се съгласяват съветите да бъдат наравно с англофоните. Те приемат Украйна и Беларус да гласуват заедно с Руската федерация. Така СССР получава 3 гласа в ООН. Рузвелт се топи от удоволствие, но Чърчил предчувства тревожно, че най-трудното предстои. Вечерта приключва с непознат за военно време пир. Руските домакини изненадват гостите. Общата трапеза е претрупана с черен каспийски хайвер, водка и грузински вина. Тостове за бъдещата победа над Германия следват един след друг.
На следващия ден, на масата на преговорите се появява съвсем друг Сталин. Мрачен, с поглед съсредоточен върху бял лист хартия, грузинецът драска с молив бъдещите граници на Европа. В Ливадия, където се провежда конференцията, няма и следа от предишната гостоприемна атмосфера. Никой не вдига тост за мир, дружба и сътрудничество. Участниците знаят, че Червената армия е превзела Франкфурт и върви към Берлин. След месец, ако нищо не спре нейния поход, тя би могла да стигне до Атлантическия океан. Гостите са изненадани от промяната в поведението на Сталин, но не разполагат с никакъв резервен ход. Маршалът се държи като кредитор, който изисква да му се изплати дължимото. Цената е парче от Европа. Разговорите се водят до късно през нощта. Чърчил пали пура след пура и защитава докрай традиционната сфера на английско влияние – Гърция, Югославия и Италия. За сметка на това той и Рузвелт жертват Полша. Страната заради която Англия обявява война на Германия. Конференцията в Ялта приключва с обща декларация, относно първата сесия на новата световна организация. То ще се проведе на 25 април 1945 година в Ню Йорк.
Чърчил напуска Крим с чувство на виновност, заради Полша и цяла Източна Европа. Рузвелт потегля щастлив. В джоба си той стиска писмо от Сталин. В него грузинецът дава съгласието си Съединените щати също да имат 3 гласа в ООН. Американският президент не вижда никога мечтата си реализирана. Той умира на 12 април, тринадесет дни преди откриването на ООН.
От тези съдбоносни дни до днес, нито една от надеждите родили се в Ялта не е оправдана. Създадена за да наложи Мир и Благодентствие на планетата, организацията служи за политически театър на настоящи и бъдещи политици. Вярно е, че нейните основатели – победителите във Втората световна война, не воюват помежду си, но този МИР не се дължи на ООН, а на атомното оръжие, което притежават. Никой от „Великите“ не желае да натисне копчето, не от миролюбие, а от страх, защото неизбежно ще последва взаимоунищожение. За сметка на това, всички те произвеждат и продават оръжие. Не са спрели никога да воюват, но го правят чрез трети страни. Когато понякога военните действия замират, ООН праща „Сини каски“, които служат за ограда между воюващите страни. При възобновяване на сблъсъците, „Сините каски“ се изтеглят моментално.
През изминалите 70 години геополитическата карта на света претърпя коренни промени. Съветският съюз и САЩ „помогнаха“ на колонизираните страни да се „освободят“. Всички те станаха членове на ООН, но с режими управлявани от местни диктатори, самопроизвели се генерали-президенти. Разяждани от повсеместна корупция, новоосвободените народи, въпреки суровините с които разполагат, затъват в мизерия. „Виновни били колонизаторите!“ Прекалено лесно обяснение. С какво е виновна Франция, че най-богатата западноафриканска страна „Брега на слоновата кост“ не разпределя справедливо приходите от природните богатства, с които разполага? Същото се отнася до Алжир, в земята на която има огромни залежи на газ и петрол. Показателен е примерът с Южноафриканската република. След премахването на „апартейда“, въпреки огромните залежи на диаманти, социалната криза се задълбочава. В това отношение, едно премълчавано противоречие бие на очи. Защо народите прокудили с оръжие колонизаторите си, правят всичко възможно за да се преселят под крилото на бившите си колонизатори? Лицемерието на политиците и липсата на диагноза за случващото се реално в Африка и Азия не вещаят нищо добро. Вместо да се разобличи корупцията и безконтролната раждаемост, платени от „Мюсюлманските братя“ и Жорж Сорос организации прехвърлят вината върху „белите държави“. Страни като Китай използват всеобщата обърканост и корумпират безпрепятствено управляващите на освободените от колонизацията народи. Нищо чудно, че в последствие гласовете им в ООН са тенденциозни и еднопосочни. Най-показателна за настроенията в редиците на новите членове е Конференцията в Маракеш посветена на миграцията, състояла се през декември 2018 година. В крайният документ се изброяват препоръчителни мерки за помощ и съответни грижи към мигрантите, тръгнали с риск на живота към богатите страни. Никъде не се споменават нито причините, нито средствата за спиране на мигрантския поток. Даже открито се говори за „подмяна“ на застаряващото населението в богатите страни. Много са хората, които се питат – дава ли си сметка невзрачният главен секретар Антони Гутереш за посоката в която върви организацията? Потокът от бедни към богати може да се превърне в сблъсък между африканци и европейци и на мюсюлмани с християни. САЩ и десетина европейски страни отказаха да подпишат документа. България се въздържа.
Седемдесетте и пет свещи, които ООН запали тази година, не могат да скрият цената, която народите плащат за поддръжката на този огромен изпразнен от смисъл мравуняк. Четиридесет хиляди чиновници (освободени от данъци) изразходват повече от 6 000 милиона долара годишно, за дейност, която все повече буди безпокойство.

Божидар Чеков
04/10/2020г.
Париж

Comments

comments