Ямата в българската политическа памет

Ямата в българската политическа памет

Божидар Чеков, кореспондент на "ТЕМА" в Париж

На 2 август получих поздравление от един приятел по случай Илинден. Понеже това ми се случва за първи път, почти не мигнах от търсене по интернет на отражението на този трагичен ден в столичните медии. Разбира се, не става дума за свети Илия, а за Македония. Не намерих никъде нито ред. По-късно разбрах, че по телевизията са оповестили набързо годишнината. Ако пресата премълчава Чипровското или Старозагорското въстание, защото са били изолирани и сравнително местни, е разбираемо. Но Илинденското е най-голямото българско въстание. Преди повече от век Южните Балкани пламват от Странджа до Албания. Отчаяното население от тези изоставени райони се надига под знамето, на което пише: „По-добре смърт, отколкото скотски живот!“
Организаторите нямат GSM-и. Апостолът на борбата Гоце Делчев от пет месеца не е между живите. 40 хиляди кремъклийки срещу 400-хилядна редовна турска армия и башибозук. 200 села са заличени от земята. Безчинства, кланета и изнасилвания връхлитат мирното население. Водачите на въстанието се надяват на Русия и на Европа. За съжаление по това време няма CNN, BBC и AFP. Потоци от кръв напояват изстрадалата македонска земя. Десетки хиляди загиват. Други хиляди намират убежище при майка България. Потомците им са преди всичко доброволци в следващите балкански и световни войни. Те се бият самоотвержено и побеждават при Одрин и Дойран.
Но борбата е неравна, защото великите сили и съседните държави не желаят сливането на Македония с България. Срещу българската армия са хвърлени неизчерпаеми батальони „пушечно месо“ от азиатските и африканските колонии. Редицата следвоенни договори – ньойски, берлински и версайски, узаконяват изгнаническата съдба на българите от Вардарска и Егейска Македония. Останало в Гърция и Югославия, това население е подложено на насилствена асимилация. Отново жертви, отново несбъднати мечти и потоци от бежанци.
Тогава Коминтернът под личното ръководство на Сталин се опитва да извлече полза от мъката и страданията на македонците. Лансира се идеята за „македонска нация“. Специална група е натоварена с изнамирането на азбука и научно изопачаване на историята. Отпечатват се книги на новородения език. Целта е да се вкара българо-македонски троянски кон във федерацията на непокорния Тито. Но за да има държава Македония, трябва да има „македонци“. По нареждане на Кремъл и на БКП органите на Държавна сигурност започват насилственото преброяване в Пиринския край. Етнически българи са заставени да се запишат като „македонци“. Тези, които отказват, са преследвани с изключителна жестокост – побои, затвори и лагери. За първи път в нашата история българи принуждават българи да се откажат от народността си.

В Пиринския край се формират въоръжени отряди на отказали македонски паспорт българи. С времето органите на ДС избиват всички тези „луди глави“. Семействата им са преследвани с години. Стотици бежанци от Беломорието, предимно жени и деца, са натоварени насила на камиони и закарани във Вардарска Македония. Димитър Талев, роден в Прилеп, също става жертва на ДС. Един от най-големите български писатели прекарва няколко години по лагерите, включително и в Белене. Репресивните действия се ръководят лично от министъра на вътрешните работи – македонеца Антон Югов. Той обаче се пише „българин“. С неговата и на Георги Димитров благословия органите на ДС изравят костите на Гоце Делчев от софийските гробища и ги закарват в Скопие. В редиците на ВМРО са внедрени двойни разузнавачи, работещи в едно и също време за македонското ОЗНА (Отделение за защита на народа), за югославското УДБА (Управление за държавна сигурност) и за българската ДС.
В същото време във Вардарска Македония се извършват масови разстрели на българи около градовете Велес, Битоля и Щип. През 1948 година свършва идилията на Сталин с Тито. Самият Георги Димитров признава, че е бил измамен от белградските ръководители. Органите на ДС се обръщат на 180 градуса. Този път те започват да преследват попадналите под скопско влияние македонисти. Въпреки че Тодор Живков взима ясна позиция по „македонския въпрос“, до средата на 70-те години в паспортите на родените в Пиринския край продължава да има две графи: народност – македонска, националност – българска. В съзнанието на някои по-ограничени хора тези графи са доказателство за продължаващата дискриминация.
С времето невежеството, социалната неправда и опорочената избирателна система се превърнаха в капитал за адвокатите на македонското малцинство. Достатъчно ли е обаче да се премълчава Илинден, защото една антибългарска организация е узурпирала свещеното име? Ако някой се чувства гузен относно „македонския въпрос“, това е негов личен проблем. Той в никакъв случай не е общонационален.
През последните месеци бяха публикувани досиета на видни личности, сътрудничили на ДС. Някои от тях се били посветили на Македония. Колкото и да са сензационни, защото са били укривани, биографичните факти не са в състояние да отклонят вниманието от пагубната дейност на ДС като цяло. До голяма степен благодарение на тази дейност днес отношенията ни с Македония са най-лошите на полуострова.
От друга страна, разобличените „защитници на националните интереси“ не уточняват защо не са се посветили на писане в Съюза на писателите, а са се насочили към съюза на разузнавачите… Обясненията за патриотизъм са неприемливи, защото репресивната и шпионска институция работеше в спорния триъгълник между Гърция, България и Югославия под диктовката на КГБ и КПСС.
Внуците и правнуците на Илинден платиха и плащат скъпо грешките на българската външна и вътрешна политика. Поради това няма български македонец, който да изпитва благодарност към ДС или възхищение към негови сътрудници. Няма, няма и да има.
Що се отнася до защитата на българските интереси, тя ще започне в деня, в който самокритиката замести самодоволството.

Божидар Чеков,
кореспондент
на „ТЕМА“ в Париж

Comments

comments