Героите от обреченото ято

Като малкък в Лом, чувах понякога възрастните хора да произнасят шепнешком едно име, което се запечата завинаги в съзнанието ми: Списаревски. В София също чух за него. Чичо ми, бивш царски офицер, го е познавал лично. С времето образът на “живата торпила” се превърна в икона, с която сравнявам всеки, който казва, че защитава итересите на България.

Димитър Светозаров Списаревски е роден през 1916 година в Добрич. Едва 3 годишен, той става по принуда “румънски поданик”, защото след Ньойския договор, Добруджа е дадена на Румъния. Баща му Светозар, потомък на голям възрожденски род от Котел, не понася румънската окупация и един прекрасен ден, заедно със жената и децата си се преселва в Лом. След това, семейството живее известно време в Белоградчик и накрая се установява в София. Mладият Димитър завършва последователно Втора мъжка гимназия и Военното училище на НВ Борис III-ти. През 1938 година той печели конкурс за летци и заминава на обучение в Германия. Там Списаревсkи завършва изтребителна школа и специализира въздушна акробатика. През 1939 година избухва Втората световна война и подпоручик Димитър Списаревски се завръща в Родината.

На 1-ви март 1941 година, правителството на Цар Борис III-ти обявява “символична война” на Англия и Америка, докато жестоки военни действия се развиват по четирите крайща на земното кълбо. Късогледството на българските управляващи е с трагични последствия. През 1943 година идва ред на България. От остров Сицилия излитат към София стотици бомбардировачи В-24 “Libertor”, ескортирани от изтребители Лукиид. Американските самолети са известни още под името “Летящи крепости”. Всеки един от тях носи 4 тона бомби. Софиянци плащат скъпо грешките на тогавашните политици. Градът е почти изравнен със земята. Повече от 4000 цивилни жертви остават под развалините. Българските военно-въздушни сили разполагат със скромна флота изтребители базирани в Божурище, Враждебна и Карлово. Пилотите са млади 25-30 годишни офицери, без никакъв боен опит. Те посрещат нападателите с орляци от по 4 изтребители. Въпреки неравното съотношение на силите, българските летци постигат чудеса в защитата на родното небе. Благодарение на тяхната самоотверженост, десетки американски бомбардировачи са свалени, преди да изсипят смъртоностните си товари.

20 декември 1943 година е денят на подвига на Списаревски. Леден вятър духа от Черни връх и гони снежинките в подножието на Витоша. Софиянци се събуждат от сирените предвестяващи нова вражеска вълна. Това е четвъртото поредно нападение. То не е и последното. От Божурище и Враждебна излитат едни след други няколко орляци български изтребители. За най-надежният ни летец, поручик Димитър Списаревски това е първото пряко участие в бой. За нещастие моторът на неговият Месершмит отказва и той излита последен, качвайки се на резервна машина. Когато стига височина 6000 метра, вражеските и българските изтребители вече са отминали и срещу него се изпречва армадата от “Летящи крепости”. Самолетът на Списаревски е по-малък и по-бърз от американските, но за да имат успешно попадение картечниците му, той е принуден да се доближава често до целта. В разгара на неравното сражение, едно от крилата на Месершмита се подпалва, улучено от вражески снаряд. За секунди Списаревски трябва да избере: да се приземи или да продължи до край започнатия бой. 27-годишният летец отлично съзнава, че долу в софийските мазета хиляди старци, жени и деца разчитат на българските крилати бранители. Без да се колебае, той решава да влезе във вечността през голямата врата. С последни усилия самолетът му набира височина и с всичка сила се забива в първия вражески В-24. Огромен взрив растърсва софийското небе. Останките от изтребителя на Списаревски падат близо до Пасарел. Заедно с младия летец загива и неговият помощник-пилот Георги Кюмюрджиев. От американския самолет успява да скочи с парашут само един боец. По-късно произведен генерал, Джоузеф Рамзин си спомня с почит и възхищение за саможертвата на Списаревски.

През същия злокобен ден, участие в защитата на София взима един друг добруджанец. Двадесет и три годишният Стефан Маринополски е роден в Русе. Той лети на френски изтребител “Девоатин”, оборудван с 4 картечници. Командир на орляка е капитан Николай Бошнаков. Сражението се развива в небето над Самоков. Въпреки младоста си, Маринополски успява да свали един американски бомбардировач, който пада близо до Босилеград. На 30 декември същата година, нова вълна нападатели лети към София. Маринополски отново сваля един В-24, който пада в Югославия. Това е последната му победа за няколко месеца наред. През това време той редовно е на косъм от смъртта. 17-април 1944 година е “Черният Великден” на българската авиация. Американците нападат с нов непознат на българите изтребител – Мустанг. Изненадани от снарядите му, четирима български летци са убити и 9 са ранени. С три пробойни в корпуса, Маринополски едва се приземява. Изтребителят му е сменен с Месершмит, а новата база е Карлово. Англоамериканските бомбардировки продължават понякога ден и нощ. Част от бомбите са предназначени за румънските петролни рафинерйи в Плоещ.

На 23 юни 1944 година, на връщане от Румъния, бомбардировач В-17 “Описония” е в бедствие. Лявото му крило е пробито от снаряд. Зад двигател №1 зее 30 сантиметрова пробойна. Друг снаряд е ударил кила, повредил витлото и разрушил системата за кислород. Картечарят Майкъл Силиван е тежко ранен и с разкъсан парашут. Освен него на борда са: командир Едуин Андерсън, помощник-пилот лейтенант Уилиам Саймънс, бомбардир Дейвид Кингсли, механик сержант Джон Майер, радист сержант Лойд Кейн, странични стелци сержантите Стенли Кмиеч, Харолд Джеймс и Мартин Хетинга. Когато самолетът наближава Карлово, група немски и български изтребители наобикалят вражеския самолет и откриват огън по него. Убеден в обречеността на самолета, Едуин Андерсън дава заповед на екипажа да напусне горящата машина. Дейвид Кингсли, който превързва раните на Майкъл Силиван, развързва собствения си парашут и го завързва около ранения си другар. След няколко минути всички скачат, а самолетът се разбива като отнася жертвалият се за приятел Дейвид Кингсли. Цялата драма се развива пред очите на Стефан Маринополски, който е в отпуска. Русенецът, ръководен от неписания “кодекс на честта” на летците, скача в колата си и прибира един по един всички американци пръснати по полето. На Майкъл Силиван е оказана първа помощ. Военнопленниците са откарани първо в София, после в Шумен и след три месеца са освободени. Благородното внимание с което ги обкръжават българските им колеги им прави изключително впечатление. На сбогуване със Стефан Маринополски, един от тях му подарява кутия “Лъки Страйк” на която си написва адреса: Мартин Хетинга, Виксбург, Мичиган.

Случилото се през 1944 година стига до ушите на френски и американски журналисти, които увековечават джентълменското поведение на Стефан Мариополски. Но в България, с идването на “народната власт”, съдбата на летеца-изтребител поема мъченическия път на всички бивши “царски офицери”, наклеветени от зависливи доносници. След няколко години превъзпитание в лагерите Куциян и Белене, Стефан Маринополски успява да замине на работа в Чехословакия, като кфалифициран работник. Не след дълго, той бяга през граница на Запад и през 1968 година получава американско гражданство. Открил с огромни усилия Мартин Хетинга, българският офицер Сефан Маринополски през 1984 година, отдава почест пред гроба на геройски загиналия Дейвид Кингсли в присъствието на всички ветерани от “Описония”.

Днес като слушам наркомани да се оправдават с безмислието на живота или озверели запалянковци да се бият по стадионите, един и същи въпрос не ми позволява да спя:

– такива ли щяха да бъдат тези младежи, ако знаеха за Списаревски и Маринополски?

Париж 5 август 2011г. Божидар Чеков

официален сайт: www.kajeteda.com

фейсбук група: www.facebook.com/kajeteda

Свързаните теми:

За да подкрепите движението „ДА“ и получите информация за предстоящи събития и дейности, може да се запишете в мейлинг листата, като попълните контактната форма и натиснете бутон „Подкрепям“