Урок по тенис до Триумфалната Арка

Не съм виждал човек, чието име да пасва като това на Кристоф Каре. На френски думата „каре”, когато определя качествата на някаква личност означава праволинейност. От друга страна, човек с рамена „каре” е широкоплещест или як. Кристоф беше и двете. 55-60 годишен веселяк, той обядваше в същото бистро като мен, на ъгъла на улица Галилей и Авеню Марсо. През слънчевите дни ние сядахме на терасата, защото от там се виждаше най-добре Триумфалната арка. Като хора, които се срещат често на едно и също място, ние започнахме да се поздравляваме. Веднъж аз дойдох със закъснение. Бистрото вече беше празно. Когато седнах на една маса, на стола до мен имаше забравен портфейл. Не го предадох на сервитьора, а го сложих в джоба си. Минути след това в бистрото влезе задъхан Кристоф. Повиках го с ръка и му подадох портфейла. От тогава ние повече не се срещахме случайно. За мен този човек беше откритие. Живял десетина години Калифорния, като изследовател в „APPLE”, той управляваше продажбите на американската фирма във Франция. Кристоф Каре няколко пъти ме кани в „шоу рума” с компютри, но за убедения като мен в ползата от хартия, екраните тогава не представляваха голям интерес. Много по-интересен ми беше самият Кристоф. Оказа се, че неговата къща се намира не далеч от моята, на юг от Париж. Един ден след работа той ме покани на аперитив. Приех с удоволствие. Така се запознах със съпругата му – красива евразийка на неопределена възраст. Двамата имаха само едно дете, дъщеря студентка в Америка. За първи път пих водка с лютива чушка в самото шише. Мисля, че беше грузинска. Кристоф ми показа снимки от студентските си години и пожела да му разкажа за причините, които ме бяха довели до Франция. Слушаше внимателно, задаваше въпроси, когато нещо не му ставаше ясно. Интригуваше го връзката между Москва и останалите зависими от Русия източно-европейски страни. Тази тема продължихме до деня, в който Кристоф ми каза внезапно:
–    Взех си любовница! – тонът му в никакъв случай не беше по-различен от баналния израз: „Взех си кола под наем”.
Сигурен бях, че моят приятел беше размислил достатъчно добре, преди да сподели новината. Поради това, аз старателно прикрих учудването си. Двамата бяхме на маса в познатото бистро и привършвахме обяда. Погледнах часовника, за да се разбере, че е време всеки да поеме към задълженията си. Тогава Кристоф „изплюва” камъчето:
–    Тя е българка…
След избора на Барак Обама, един френски журналист попита Джо Вилфрид Цонга, какво изпитва от факта, че. Президентът на САЩ е чернокож. Тенисменът отговори: „Изпитвам същото чувство, което ти изпитваш, когато САЩ избират „бял” Президент. Аз постъпих по същия начин с Кристоф. Дадох му да разбере, че ако любовницата му е американка, китайка или българка, на мен това ми е абсолютно безразлично. Той не каза нищо повече. От тук нататък разговорите ни се промениха. Никога не разбрах дали приятелят ми беше влюбен или много впечатлен от случващото се в леглото. Кристоф настоятелно искаше да научи повече от мен. Всички българки ли бяха като нея? Аз разбира се, се измъквах на пръсти от темата, под претекст, че съм напуснал България едва 20 годишен и познанията ми относно българските жени са много ограничени. Най-вече възрастовата група 30-40 години, в която се намираше любовницата му.
–    Писна ми да я водя на хотел! – отсече веднъж моят приятел – Взимам ѝ апартамент!
–    Щом можеш и желаеш да сте на спокойствие, защо не ? – отговорих аз.
Моят отговор не го задоволи. Кристоф много държеше да видя мястото, което беше избрал. Не успявах да схвана точно, дали ме използва като публика, пред която си показва „перките” или реално се нуждае от съвет. Апартаментът беше съвсем малък, но уютен. Почти цялата спалня бе заета от едно огромно легло. Имаше малка кухня и луксозно екипирана баня. От прозореца на спалнята се виждаше Триумфалната Арка.
–    Какво ти е мнението? – попита с гордост в гласа приятелят ми.
–    Отлично подредено и функционално – отвърнах аз, въпреки, че отсъствието на домакинята малко ме разочарова.
Може би отгатнал моето растящо любопитство, Кристоф ми подаде топката:
–    Моята приятелка иска да играе тенис, обаче няма ракета и екип.
По това време тенисистите от Източна Европа се ползваха с голямо уважение в Париж. Публиката на турнира „Роланд Гарос” препълваше трибуните, когато на кортовете излизаха чехите Мартина Навратилова и Иван Лендел. Румънците Иля Настаз и Йон Циряк също бяха посрещани с възторг.
–    Мой приятел има магазин, в който ще намерите всичко свързано с тениса – побързах да предложа услугите си аз.
На другия ден, тъкмо поръчахме обяда и една млада жена влезе в бистрото. Тя ни видя веднага и дойде до нашата маса. Кестенявата ѝ коса бе опъната назад с шнола. Усните ѝ тесни, а лицето без никакво изражение. Относно външния си вид, жената явно не се беше престарала. Причината може би беше факта, че срещата е с българин. В това отношение имах известен опит. Някои нашенки, женени за французи, при среща със сънародници се държат подчертано високомерно. Кристоф ме представи и приятелката му седна на един страничен стол. Докато той говореше общи приказки, аз оглеждах изпитателно жената и се опитвах да си представя нейните изумителни, според Кристоф, сексуални способности. За разлика от него, през целия обяд, тя не каза почти нищо и моето любопитство остана незадоволено. Преди да се разделим, Кристоф ни покани да си определим среща за пазаруване на екипа. Така разбрах, че ще бъдем само двамата с нея. Подобно доверие не е обичайно за французите, особено когато са хванали жана с определени способности. В уречения час, българката дойде много по-елегантна от първия път. Тесна рокля с цип на гърба подчертаваше формите на тялото ѝ. Всички продавачи в магазина ме познаваха и веднага ни заобиколиха. Първо избраха ракетата и опънаха конците специално за нея. За всеки случай, нашенката си взе две ракети. Последваха проби на обувки, чорапи и фланелки. Едно яке Lacoste също влезе в сака с покупки. Няколко топки и една козирка за слънце комплектоваха екипа. Най-труден се оказа изборът на поличка: с плисета или без. Жената се колебаеше сериозно. Поради това аз бях извикан за помощ в кабинката за проби. Там тя беше както я е майка родила и без грам стеснителност си въртеше задника пред огледалото, в очакване на моето мнение. Тялото ѝ беше стегнато, като на активен спортист. В края на краищата тя си взе и двете полички. Малко се затрудних с ципа, но жената се оказа търпелива и пробите приключиха успешно. Всичките покупки едва се събраха в два маркови сака. На опашката пред касата един продавач ги носеше, за да ни са свободни ръцете. Касиерката направи сметката, приспадна обичайната отстъпка от 10% и зачака плащането. Минаха няколко безкрайни минути, без никой да предприеме нищо. Погледнах „приятелката” и констатирах, че тя също изчаква. Когато срещнах погледа ѝ жената изцеди през зъби:
–    Какво се моташ бе?! Давай си кредитната карта по-бързо!
Точно пред мен касиерката ме гледаше въпросително, продавача до мен състрадателно, а хората от опашката се надигаха на пръсти, за да видят какво става. Явно бях в небрано лозе и направих лека крачка в страни. Пред касата остана само нашенката с двата препълнени сака. Аз предпазливо се завъртях на токове, а след мен на чист български загърмяха крясъци:
–    Безсрамник, неблагодарник, скръндза, това ми било мъж!!!
Направих се, че не чувам нищо. Поех си дълбоко въздух и с гордо изправена глава прекрачих вратата на магазина, без да се сбогувам с никого. От тогава всеки път, когато французин ме запознава с българка, не предлагам никаква услуга.

БОЖИДАР ЧЕКОВ

БОЖИДАР ЧЕКОВ

Comments

comments