Социалните хлебарки нападнаха Марсилезата

На 9 октомври в 7.15 часа френската жандармерия нарежда на един автобус, пълен с ученици, тръгнали на излет, да спре. Шофьорът се подчинява веднага. Една от ученичките е поканена да слезе и да се качи в колата на военните. Автобусът продължава без нея. Един час след това, Леонарда, заедно с родителите си и шестте й малолетни братя и сестри, получават от кмета на общината, в която живеят, 1200 евро и сладкиши за изпроводяк по пътя към Косово.

Новината плъзна като клечка кибрит в купа слама и хиляди ученици напуснаха класните стаи, за да протестират срещу полицейската акция и изискат завръщането във Франция на 15-годишната им съученичка.

Фактът, че Леонарда е без документи, според закона, е без значение. Защото всяко дете на търсещи убежище родители, автоматично е зачислено към най-близкото учебно заведение. Жандармерията, също според закона, няма право да влиза в училища, университети и детски градини. Поради това вероятно полицаите са предпочели да спрат автобуса. Съученическата солидарност се оказа безчувствена на правовите разпоредби. Циганското октомврийско лято също изигра своята роля.

Хиляди млади бунтовници предпочетоха да превземат слънчевия площад „Бастилията”, вместо да търкат чиновете в мрачните класни стаи. След втория ден на протести, спонтанната ученическа емоция започна да се видоизменя. В редиците на учениците се появиха професионални протестиращи. Огнено червеният Жан-Люк Меланшон, в развод с Френската комунистическа партия, се изкачи на трибуната и поиска не само незабавно връщане на семейство Дибрани, но и легализирането на всички чакащи убежище нелегални имигранти. Колко са точно те, никой не знае. Предполагаемата цифра варира между 200 и 300 000.

Видимо притеснен, министър-председателят Жан-Марк Еро предположи, че е станала грешка. Валери Трирвайлер, жената която живее на семейни начала с президента, допринесе за какафонията. На специална пресконференция, тя взе „хуманитарна” позиция и призова управляващите (?!) да върнат Леонарда.

Така всички погледи се насочиха към отговарящия за действията на „органите на реда” – министър на вътрешните работи Енанюел Валс. В този момент „Главният полицай” се намираше на обиколка в карибските територии на Франция. Шумът от безредиците по площадите, принудиха Валс да прекрати посещението си и да се завърне в Париж. Роден в Испания, натурализиран французин, той няма нищо общо с близкото обкъжение на Франсоа Оланд, продукт на елитните френски школи. Решителните мерки взети от Манюел Валс срещу циганските катуни и експулсирането им към страните от които са дошли техните обитатели, направиха от него най-популярния министър.

В редиците на управляващите настъпи суматоха. Спешно бе изготвен доклад относно действията на полицията. Оказа се, че всички съдебни и административни показатели са спазени. Министърът на вътрешните работи използва случая, за да защити публично своите подчинени, спазили стриктно законите на Републиката.

През това време френски журналисти окупираха хотелите в Митровица. Благодарение на тях, телезрителите във Франция бяха принудени да слушат и гледат по 5 интервюта на ден на пъпчивата 15-годишна Леонарда. В Париж, в средите на управляващите противници и привърженици на Манюел Валс, се хванаха гуша за гуша.

Тогава по телевизията се появи Франсоа Оланд. Френският президент отлично познаваше сондажите, съпътстващи извънредната ситуация. 74% от обществото беше против завръщането на циганското семейство. На хоризонта на бъдещите местни избори, до които остават само 5 месеца, позицията на „Първия” социалист можеше да се окаже фатална. И Оланд, верен на репутацията си, предложи „гъвкаво” разрешение, което не задоволи никого.

„Леонарда може да се върне, но семейството ѝ – не!”. Тогава на телевизионните екрани от Митровица се появи анти-героят на драмата – Резат Дибрани. Бащата на Леонарда с насмешка отговори на Оланд, че един „истински” баща, било той френски президент, би трябвало да знае, че малолетно дете не се пуска само в чужбина. Неговите изявления достигнаха върха на безочието.

От полицейския доклад стана ясно, че Резат Дибрани, докато е чакал документи, е отказъл всички предложения за общополезен труд, направени му от общината. Що се отнася до Леонарда и нейната ученолюбивост,  дневникът на училището показва, че тя е отсъствала повече от половината учебни дни, без уважителни причини. Френската опозиция, доста дискретна до този момент, надигна глава.

„Трябваше ли президентът на петата икономическа сила в света, да слиза на нивото на един косоварски циганин? Това ли беше негова работа?” Въпроси на които Оланд трудно ще намери отговор.

За сметка на него, Резат Дибрани, опиянен от телевизионните камери и микрофони се самозабрави.  Той не бил никога женен, но се снабдил с фалшиво свидетелство за женитба. Та какво от това? Всички обявили се за имигранти без документи си купували фалшиви свидетелства. Хванат бил няколко пъти, че краде. В редиците на търсещите убежище имало много по-големи крадци от него. Те не само извършвали кражби, но търгували с наркотици. Накрая бащата на Леонарда заяви, че независимо от решението на френските власти, той щял отново да се настани във Франция, дори и нелегално, защото там децата му се чувствали по-добре от другаде.

В продължение на 4 години и 8 месеца, семейството на Леонарда е получило около 20 000 евро в брой, плюс купони за храна, плюс безплатно жилище, плюс безплатно ползване на ток и вода, плюс безплатна медицинска помощ, плюс безплатно училищно обучение, плюс безплатна юридическа помощ и екстри от загрижени за комфорта им  асоциации. След като нито една от четирите постъпки за получаване на документи не е получила положителен отговор, семейство Дибрани редовно са обжалвали отказите.  Самото експулсиране, придружаващата жандармерия и билети за самолет струват на Франция 14 500 евро. При положение, че семейство Дибрани решат да обжалват експулсирането, сметката ще нарасне с 18 000 допълнителни евро…

Случаят „Леонарда” предизвика във Франция истинска криза със сериозни трусове. Емигрантите, способността им да се интегрират, цената, която френското общество плаща и какво получава в замяна, се превърна в централна политическа тема.

По традиция и по закон Франция е страна предоставяща убежище. Приносът на емигрантите в нейната икономика, култура и изкуство е безспорен. От Шарл Азнавур до президента на автомобилните заводи Рено – Карлос Гоон, списъкът на чужденците е внушителен. Медийните прожектори, които осветиха многодетното семейство на косоварските цигани, хвърлиха нова светлина върху днешната емиграция. Нито Леонарда е Мария Кюри, нито Резат Дибрани – Пабло Пикасо. Дори и за една богата страна като Франция, социалната щедрост не може да бъде социална безгрижност. Тази нова даденост налага нови правила, както на Франция, така и по границите на „Шенгенското пространство”.

Божидар Чеков

Божидар Чеков

В продължилия три седмици разгорещен дебат, блесна с отсъствието си гласът на Марин Льо Пен. Нейното многозначително мълчание, означава само едно – времето работи за Националния фронт.

Париж, 27 октомври 2013

Comments

comments