Немският егоизъм

На 13 ноември Европейската комисия започна процедура срещу Германия за нелоялна икономическа политика спрямо останалите членове на ЕС. Европейският отличник по отношение на финансовата дисциплина и дефицита, беше хванат „с ръката в торбата”! Ако някой беше оповестил, че Лучано Павароти е пеел на Плейбак, изненадата щеше да е по-малка от това решение на Комисията.

Обвиненията на експертите са изключително сериозни, защото разобличават двойнственото поведение на Германия, което може да бъде фатално за Съюза като цяло. Оказва се, че вместо да служи за локомотив на ЕС, Берлин се е превърнал във валяк, най-вече спрямо „съюзническите” икономики. Първият в света износен излишък от 242 милиарда долара (китайският излишък е втори с 211 милиарда) попадна под скенера на Брюксел, с активната подкрепа на Американския федерален резерв.

Настоящата икономическа ситуация, в която печеливша е само Германия, поставя и въпроса „Какво точно целят нейните управляващи?” По време на икономическата криза, която доведе до Втората световна война, тогавашната национал-социалистическа доктрина напомня до някъде сегашната. Амбицията на Адолф Хитлер беше да концентрира индустрията в Германия, а останалата част на Европа да се занимава само със земеделие. Анализът на отношенията между Германия и страните-членки на ЕС за съжаление ни връща настоятелно към миналото. Единствената разликата е, че към земеделието може да се прибави туризма.

„Какво искате, нашият европейски шампион „Байерн” Мюнхен да играе по-слабо, за да могат и вашите отбори да побеждават?” – пита не кой и да е, а немският министър на финансите Волфганг Шаубе. Възможно ли е да се сравнява един икономически и монетарен съюз с футболно първенство? Държавите, които го съставят конкуренти ли са или са противници? Всеки за себе си ли играе, или всички заедно срещу останалата част на света? Странното е, че толкова време беше необходимо, за да се стигне до тези въпроси, но по-добре късно, отколкото никога.

Сравнението между първата и втората европейски икономики е много красноречиво. В политико-икономическия спор между управляващите на двете страни, германците упрекват французите в неконкурентоспособност. На пръв поглед това е така. Но само на пръв поглед, защото конкурентоспособността зависи от стойността на монетата по отношение на другите валути. За Германия и Франция тя е привидно обща. В случай на икономическа криза, или стагнация, разрешението се казва девалвация. И едните и другите го знаят, но действията им коренно се различават, както по форма, така и по същество.  Има няколко начина на девалвирлане. Или централните банки променят курса на монетата, или се прави прикрита девалвация. Германците избраха втория начин, без да предупредят партньорите си. Докато в Париж управляващите разчитат на вътрешното потребление, тези от Берлин осигуряват растежа си чрез износа. Франция има задължителна минимална заплата бруто от 1430 евро. В Германия реформата на Герхард Шрьодер премахна тази пречка и де факто сложи началото на скритата девалвация, като намали цената труда. През 2007 година Ангела Меркел въведе социално ДДС, което допълнително оскъпи вносните стоки за сметка на немските. По този начин тя продължи прикритата девалвация, която в условия на монетарен съюз действа разрушително за партньорските икономики.

В същото време, отличните резултати на немския износ тласкат еврото нагоре и оскъпяват производството на „съюзническите” икономики, включително и на българското. Със значително застаряващо население, за нуждите на растежа, Германия внася свежа работна ръка от Източна и Южна Европа, която приема двойно и тройно по-лошо заплащане от това на местните работници и служители. Едностранното намаляването на заплатите в производството е също част от прикритата спекулативна девалвация, която  води към социален дъмпинг. Последствията за страните доставчици на евтина работна ръка също не са за пренебрегване. Населението което мигрира, оголва цели територии, в които никой повече не инвестира, поради липса на потребителска динамика.

Поради неравномерното развитие на различните икономики на страните-членки, Жан-Клод Юнкер предложи създаване на взаимно-спомагателна банка с евробондове (eurobonds). Целта беше печелившите да помагат на губещите в случаи на временни кризи. Ангела Меркел, според която всеки трябва да носи отговорност за грешките си, не иска да чуе за взаимопомощ. Заслепена от успеха, немската канцлерка явно не си дава сметка, че „дърветата не растат до небето” (френска поговорка). Германия завършва годината с 6 % излишък, а Франция с 2 % дефицит по отношение на износа. При сегашните политически и икономически условия, няма никакъв признак, че тази разлика ще спре да расте. Без промяна на съотношението между Франция и Германия, Евросъюза рискува в къси срoкове да се окаже „извън контрол”.

Един конкретен пример. Гордостта на френската автомобилна промишленост Пежо-Ситроен е на колене, защото цената на колите ги прави непродаваеми. Някакви китайски инвеститори се въртят около престижната марка, но освен технологията друго не ги интересува. Според всички специалисти неконкурентоспособността се дължи само и единствено на еврото. При положение, че Франция въведе отново френския франк, той обезателно ще девалвира спрямо долара и марката. Впоследствие Пежо-Ситроен ще бъде спасен и без китайски инвеститори. Като се има предвид, че през 1989 година Франция е произвеждала 4 милиона леки коли, а в момента производството е сведено до 1 милион и половина, става ясно защо безработицата расте с непознати до сега темпове. За да намалят дефицита френските управляващи приложиха най-непопулярната стратегия – тази на повишаване на данъци и такси. За къси срокове, подобна мярка спасява положението, но ипотекира бъдещето, защото ще намалява потреблението.

При това положение, без обща цел и общи правила, немските икономически постижения вместо да служат за пример за подражание, се превръщат в заплаха както за еврото, така и за Европейския съюз.

божидар чеков

божидар чеков

Решението на Европейската комисия се обяснява с правилника, който я задължава да предприеме процедура срещу държави превишаващи 3-те процента дефицит или 6-те процента излишък. Тя не разполага с други средства освен публичноста на констатациите. Все пак, порицанието, вместо поздравление на първата икономическа сила на континента, не е невинно.  Ангела Меркел току-що бе преизбрана, но не може да управлява сама. Европейската комисия, осем месеца преди края на своя мандат, дава ясен знак на бъдещите коалиционни партньори, че немската икономическа политика трябва да предприеме сериозен завой към европейската солидарност. Възможно е да се окаже обаче, че е много късно.

Париж 22 ноември 2013г.

Comments

comments