Бай Ганьо Йорданов

Уговорения мач.

Някои обясняват неуспеха на българския преход с предварително подготвен сценарии. Днес със сигурност може да се каже, че пред българското общество бе изигран „уговорен мач”. Андрей Луканов подпомогна активно на „сините си противници”, като напъха в техните редици един куп хора без биографии. Хора на които тоталитарната система не беше причинила абсолютно нищо. Смяната ѝ с друга, отваряше неочаквано прозорец към лично облагодетелстване. Около безопасният Жельо се струпаха второстепенни адвокати, отнесени поети, самовлюбени литератори, бивши комсомолски активисти, доносноци на ДС и дори бивши секретари на БКП. За парлама в „Синята агитка” бяха допуснати и няколко репресирани. Вместо равносметка на случилото се в продължение на 45 години, самопровъзгласилите се политически водачи бедни на идеи, но алчни за власт, пуснаха в ход „площадния антикомунизъм”. Техните крясъци се оказаха спасителни за „Столетницата”. Страхът от възмездие, сплоти неините редици. Искрените комунисти и по-малко искрените се сгушиха заедно докато отмине бурята. Някои от участниците в „уговорения мач” вече не са от този свят. Други „осветени” и „отлюспени” се изпокриха. Но има и такива, които все още позират пред репортерките.

Беше някъде в началото на лятото през 1990 година. Почти всеки ден ми звъняха от София. През пролуката на тоталитарната система все повече хора се заглеждаха към нас българите от Запада, които не бяха „с посолството“. Една вечер ми се обади „дясната ръка“ на господин Кюркчиев – Стефан Савов.
Утре заминава за Париж един наш „голям“ демократ. Канен е от американските републиканци на конгрес в Калифорния. Много ви моля да го посрещнете и упътите.
В уречения час се наредих между посрещачите на летище „Орли“. Веднага разпознах „големия“ демократ: нисък, дебел, с брадичка „а ла Ленин“.
Сашо се казвам, Сашо Йорданов представи се непринудено запъхтелият се и потен председател на една от най-новоизникналите политически формации, миниатюрната радикалдемократическа партия.
До него, висок рус младеж също ми подаде ръка, без да каже нищо. Седнал до мен в колата, Йорданов се въртеше като пумпал и ме обсипваше с въпроси къде ще ходим, какво ще правим, как да намерим хотела му, да не се загубим някъде… Не можех да си представя просто вземане от южната аерогара „Орли“ на такъв знаен антикомунист и стоварването му на северната „Роаси“, откъдето излиташе самолетът за Америка. Подготвил бях, както му се полага, малка програма.
Първо се отбих вкъщи. Гостите стояха дълго по средата на салона и си шушукаха нещо. После Йорданов бръкна във вътрешния джоб на сакото си и ми подаде едно шишенце с ракия, на което половината съдържание липсваше. Благодарих му и прибрах шишенцето в бара на салона. От там извадих бутилка „Шивас“. Над главата ми висеше двуметрово огледало. Когато се изправях, зърнах изкривеното от разочарование лице на Йорданов. Той вероятно беше помислил, че съм си прибрал пиенето и толкоз. Когато видя, че пълня чашите с уиски, маститият депутат се отпусна усмихнат.
Животът ни мина! Нищо не видяхме, нищо! изпъшка той, като се оглеждаше.
Опитах се да го попитам за бъдещите промени, за новите закони, връщането на земята, за частната собственост. Йорданов продължаваше да пъшка за живота, който си бил минал и да се оглежда настоятелно. Когато чашите се изпразниха, поведох гостите из града. Минахме покрай Айфеловата кула, парижката „Света Богородица“ и спряхме в един ресторант до Елисейските полета.
Какво се яде тука? – попита ме той, а русото момче продължаваше да мълчи.
Избрах за всички ни лангуста. За пиене поръчах бяло вино.
Какво е това и как се яде? – попита Йорданов.
Много лесно казах, това са големи океански раци. Ядат се само опашката и щипките.
Депутатът остана във възторг от ястието, най-вече поради чесновия сос, с който беше полято. По едно време извади пачка вестници и ми ги подаде. По това време, той беше главният редактор на вестник „Век 21“.
Русото момче с теб, може би е журналист? – попитах аз.
Не бе, той ми е бодигард отвърна Йорданов, без да се притеснява от факта, че хранех неговия телохранител с лангуста в името на бъдещата победа на демокрацията.

Късно през нощта ги закарах до хотела, който се намираше на повече от 50 километра от Париж. Валеше  като из ведро. Капнал от умора, с голяма мъка намерих хотела. Йорданов ме задърпа:
Ела да им кажеш, че всичко е платено от американците – размахваше той билетите пред носа на служителката на рецепцията.
– Ние много добре го знаем отвърна спокойно жената. Какъв ви е проблемът?
На връщане от Калифорния Йорданов ми се обади:
– Много важни неща имам да ти казвам. Идвай да се видиме!
Българският депутат сияеше от невероятния успех на американското си пътешествие.
– Гледай какво става тука – похвали се той и ми показа една снимка, на която позираше в компанията на пенсиониралия се вече Роналд Рейгън.
– Освен с него,  се запознах с един арабски принц братовчед на най-големия собственик на петролни извори в Близкия изток. Уредих снабдяването на България с петрол от Персийския залив. Спираме доставките от Русия!
Слушах го с едно ухо и търсех място за паркиране, понеже гостите искаха да пазаруват.
– А бе, ти изглеждаш успял човек – изведнъж се обърна пряко към мен депутатът, защо тогава караш Опел, а не Мерцедес?
– Трудно ще ми е да ти обясня това, Сашо. От моя страна искам да те попитам ти като председател на радикалдемократическа партия, защо ходиш на конгреса на републиканците, а не на демократите?
– Ами защото те ни платиха билетите – отговори Йорданов, без грам притеснение.
На сбогуване видният политик за сетен път ми предложи услугите си за всичко, от което бих имал нужда в България.
– Само ела и ще видиш кой е Александър Йорданов!
– Това което ме интересува да бъда публикуван – споделих аз.
– Нямаш проблем, пращай материалите на Самуел Леви във „Век 21“ всичко ще излезе!
Самуел Леви се държа с уважение към мен. Пратих му 45 неща. Излязоха две. Тогава започна гладната стачка на 39-те срещу Конституцията. С нескрита гордост научих, че моите познати Стефан Савов и Александър Йорданов са между стачкуващите. Закон, който делеше българите на граждани от чужбина и на граждани от България, който държеше сметка за месторождението и местоживеенето, беше антидемократичен и отслабваше българското общество, защото се противопоставяше на обединението му. Стегнах си куфара, купих билет за самолет и полетях към София, за да подкрепя стачкуващите. За Самуел Леви взех една електронносметачна машина, а за Александър Йорданов сложих в рамка 40 на 60 см цветна репродукция на Хартата за правата на човека от 1789 година, основа на всички съвременни демократични конституции. Намерих лесно редакцията на „Век 21“ на гърба на хотел „Рила“. Атмосферата нямаше нищо общо с моята представа за революционна треска. Журналистките се караха за глупости и никой не ми обърна внимание, въпреки че мъкнех от Франция за тях най-важния документ за Демокрацията. Намерих Леви, който притеснен ми посочи бюрото на главния редактор. Аз подпрях тържествено документа до стената и тръгнах към парламента. От палатка на палатка открих бързо Александър Йорданов.
– Кво прайш тука? Бегай във Варна, там съм ти запазил места в „Ривиерата“ по 50 долара леглото! Само казваш, че аз те пращам и готово.
Говорейки, той се повдигаше на пръсти, за да види нещо през рамото ми. Явно моето присъствие не представляваше особен интерес за „неговата борба“. Йорданов ме избута леко и тръгна и зад мен:
– Айде Чао, тая е американска журналистка – каза той, намигайки към една жена с фотоапарат и касетофон. След това след като си пое дълбоко въздух, Йорданов се изпъчи артистично пред нея и интервюто започна.
Бавно се отдалечих от площада „Александър Невски“. Качих се в редакцията на вестник „Век 21“. Журналистките продължаваха да се разправят за глупости. Влязох в кабинета на главния редактор, взех си рамката с Хартата за правата на човека и си я върнах във Франция.
P.S. През ноември 1992 година Александър Йорданов е избран за председател на Народното събране. Един месец след това събитие, Андрей Луканов е освободен от ареста и в последствие оневинен. Съвпадението със сигурност е случайно.

Настоящата статия е част от книгата „Третият светилник” на Божидар Чеков

Comments

comments