Спомен от Созопол

Българите имат един обичай, който ми е по-неприятен от катаджийските проверки. Това са некролозите. Никъде в Западна Европа или САЩ, не съм срещал подобно явление. Всеки чужденец, с който пътувам из България редовно иска да му обяснявам, а понякога и да превеждам черно-белите обяви. Хиляди пъти бих предпочел да обяснявам на моите „чужди” приятели изобилието на рози, вместо на некролози. За съжаление, черно-бялото нашествие по стените, стълбовете и входните врати става толкова мащабно, че почти никой не му обръща внимание. Лично аз също отминавах с безразличие тези неприятни листове хартия, до момента в който един от тях не ме блъсна в лицето като вълна от цунами.

Случката, която описвам е спомен от първите години на прехода. Тръгнах от София за Бургас с влак. Бях с дъщеря ми Елена. Крайната ни цел беше Созопол. Исках в едно и също време да я заведа на почивка и да я запозная с родината на татко ѝ. Най-добрият начин беше да се смесим с хората, вместо да пътуваме с кола под наем. Пристигнахме в Созопол с автобус от Бургас. Веднага намерихме квартира, но след две безсънни нощи, поради музиката от ресторантите, ние си стегнахме багажа и тръгнахме да търсим друг подслон. Докато дъщеря ми се заплесваше на площада в центъра по някакъв циркаджия със змия около врата, аз попитах един млад мъж, дали няма стая под наем. Така се запознах с Димитър Августинов. Той самият нямаше, но ни заведе при някаква негова леля и ние се настанихме в една тиха стайчка с изглед към морето. Като разбра, че сме за първи път в неговия град, Митко ни препоръча ресторант за вечеря. На другия ден ни качи на влакчето за Дюни, а вечерта ни показа църквата и римските развалини. След като споделих с него политическите ми възгледи, той реши да ме запознае с кмета на града, който по това време беше от СДС. Срещата разбира се не се състоя, защото новоизбраният демократ се оказа много заета личност. Това не ни попречи да заздравим нашето приятелство, чрез по-задълбочено взаимно опознаване. Митко беше русокос приветлив младеж, който следваше в Бургас. Баща му – рибар, беше починал отдавна и той живееше с майка си и сестра си в една от къщите надвесени над морето.

Втория път посетих Созопол с един приятел от Америка. След 20-сет годишно пребиваване там, той се беше върнал завинаги в България. Не познаваше южното черноморие и с радост прие моята покана. Митко Августинов ни настани веднага и ние отпразнувахме срещата в най-близката кръчма. Приятелят от Америка караше по цял ден водни ски на Дюни, а когато на естрадата на плажа започнаха Рок-концертите, той сподели, че се чувствал като в Калифорния. Двамата с Митко много си допаднаха. Най-много когато стана въпрос за бизнес. Това беше времето на реституцията. Благодарение на нея, сестрата на Митко беше отворила парфюмерия на главната улица, а на него му се падаха 17-18 декара земя между Каваците и Приморско. Един ден ние посетихме мястото. Теренът имаше отлично разположение. Започваше от крайморския път и продължаваше по хълма нагоре. Върху него имаше само магарешки тръни. Нямаше нито вода, нито електричество. Затова Митко ни предложи бартер: от него земята, от нас строежа. Съгласихме се веднага. Приятелят от Америка обаче, се оказа много нетърпелив. Върнал се в София, той вложи парите си в една финансова пирамида и загуби всичките си спестявания. Така приключиха нашите планове за инвестиции по южното Черноморие.

Третия път дойдох в Созопал с двете ми дъщери. Тогава те бяха на 10 и 12 години. На втория ден ми оповестиха, че имат въшки в косите. Веднага изтичах в аптеката и срам не срам, поисках необходимото лекарство. Аптекарката ме изгледа втрещена. Тя нито беше чувала за това типично за деца явление, нито имаше лекарство за него. Във всички френски училища редовно пламват епидемии от неприятните насекоми. В резултат на това, родителите се споглеждат подозрително почти през цялата учебна година. За всички е ясно, че срамното явление се дължи на занемарена хигиена. Инкубационният период е около 15 дни. След това микроскопичните яйца се разпукват и въшките плъзват. Изключително притеснен, аз се обърнах към Митко за помощ. Разрешението ни подсказа майка му. Двамата отидохме в Бургас и от един „Железарски магазин” купихме за някакви стотинки един литър газ. С тюрбани на главите, децата ми бяха излекувани само за една нощ. За тях Митко се превърна в по-големия брат, който им липсваше. Той от своя страна показа всички плажове около Созопол и всеки ден им предлагаше различна програма. Семейство Августинови притежаваха малка рибарска лодка с мотор. С нея Митко ги разходи няколко пъти от Змийският остров до острова Свети Иван. Завърнали се в Париж, децата ми разказваха с възторг на съучениците си незабравимите летни дни прекарани в Созопол. Веднъж чух една от тях да казва: „В България баща ми има приятели навсякъде”. Това разбира се не беше вярно. Истината беше, че подбирах местата и ги водех само там където имах приятели.

Последния път пристигнах в Созопол за една седмица. Мой братовчед, с цената на неимоверни финансови комбинации се беше снабдил с гарсониера в „новия” Созопол. След като се настаних, слезнах към стария град. Парфюмерията на сестрата на Митко беше пълна с хора и аз продължих по улицата към тяхната къща. Както винаги натиснах ръждясалия звънец. Понеже никой не отговори своевременно,  продължих настойчиво да звъня. Мина доста време докато видя, че на вратата има некролог и на него беше изписано името – Димитър Августинов. Изпуснах звънеца, като ужилен от оса и се отдръпнах от вратата. След това тръгнах с бързи крачки към края на полуострова. Ходенето ми се превърна в тичане. Улицата свършваше в скалите. Спрях се задъхан няколко безкрайни минути,

втренчен до болка в хоризонта. Гледах в далечината,

Божидар Чеков

Божидар Чеков

някъде там където морето се слива с небето. В тази посока беше отпътувал завинаги моят приятел Димитър Августинов.

Comments

comments