Войната се премести във Франция

Атаката срещу „Шарли ебдо” от 7 януари т.г. не е атентат. Оръжието, облеклото, точността на куршумите и хладнокръвието на нападателите не оставят никакво съмнение. Непокорните карикатуристи, разобличителите на религиозните предрасъдъци, бяха покосени от командоси с професионален опит. Според всички специалисти, касапницата в ценъра на Париж е част от война в Сирия и Ирак. Извършителите на убийството – 34-годишният Саид Куаши и 32-годишният му брат Шериф Куаши са ислямисти, взели участие във военните действия в Близкия изток.
Дали са действали по собствена инициатива или по заповед е изключително важен въпрос. И двамата са с „досиета”. Единият е съден и е прекарал 18 месеца в затвора. Но вместо да се превъзпита, той се радикализира. Защо не са били задържани преди да извършат покушението, също е въпрос, който обществото задава. Франция е правова държава. Нейното законодателство не е военно, а демократично. Всеки заподозрян е невинен, докато съдебната система не докаже противното. Едва тогава полицията действа.
Настоящите събития доказват по драматичен начин, че Франция и нейното законодателство не са в час с действителността. Повече от 1200 млади французи от арабски произход се бият в момента в Сирия. Дебатът относно растящата ислямизация в предградията разкъсва от месеци френските интелектуалци на две противополжни групи: добре мислещите и лошо мислещите.
На 1 октомври 2014 година излезе на пазара книгата на Ерик Земур „Френското самоубийство”. В нея авторът свири тревога срещу емигранското нашествие във Франция, публикувайки статистики, които по принцип са забранени за обнародване. За един месец с 400 хиляди продадени бройки, изданието оглави класирането на най-търсена книга. Нейният автор съответно бе квалифициран за водач на „лошо мислещите”. В края на годината друг писател бе анатемосан като ислямофоб – Мишел Уелбек. В своя роман „Подчинение” носителят на наградата „Гонкур”, описва Франция с мюсюлманин президент на страната. Интелектуалната буря, която предизвиква тази книга, е само в зародиша си. Тя бе внезапно прекратена от кървавото произшествие в редакцията на „Шарли ебдо”.
Случайно съвпадение или предвидена връзка с драматичните събития е последната „първа” страница на сатиричния седмичник. Тя е посветена на Мишел Уелбек. Тази карикатура показва професионалната интуиция на карикатуриститите, заради която 10 от тях платиха с живота си.
Редакторите на „Шарли ебдо” се гордееха с оправдателните присъди, произнесени в тяхна полза, следствие на жалби на политици и религиозни организации. Между тях мнозинството са от католически, няколко еврейски и само една от мюсюлманско сдружение. Разходите поглъщани от съдебните борби на журналистите поставиха няколко пъти издателството на колене. На ръба на фалита, без доходи от реклами, сатиричният седмичник винаги се изправяше и никога не спря да щипе и боде с таланта на своите художници.
Редакторите бяха смели и независими хора. Те не караха „поршета” и „бе-ем- вета”. Живееха скромно, със съзнанието, че цветните моливи и критичния дух са непобедими. През 2006 година първи публикуваха карикатурите на Мохамед в знак на солидарност с датските карикатуристи. Оттогава започнаха заплахите срещу изданието. През 2011 година карикатуристите предизвикаха скандал с първата страница на която се ширеше заглавието „Шария ебдо”, вместо „Шарли ебдо”, иронизирайки мюсюлманския закон. Няколко дни след това, редакцията бе опожарена. Френското правителство зачисли двама полицаи за охрана на седмичника. На 7 януари и двамата загинаха под куршумите на нападателите. Единият от тях беше довършен жестоко, след като агонизираше ранен на тротоара пред редакцията. Той се казваше… Ахмед.
След американския 11-ти септември, изтребването на френските карикатуристи е най-кървавото произшествие в Западния демократичен свят. То слага началото на нова ера в отношения между различните религии, цивилизации и хора. Френското общество е в състояние на шок от случилото се. Отражението от зверската разправа с една независима медия произведе обратен на желания от агресорите резултат. Вместо да се уплаши, френското общество се обедини и изрази като един, своята непримиримост за свободата на словото. За французите няма по-важно завоевание от свободата да пишеш, да публикуваш и информираш. Политическата класа със сигурност ще осъзнае необходимостта от ново законодателство, отговарящо на френската и международна действителност. Победата на демокрацията зависи от националната и международна солидарност, на всички хора решили да живея заедно.
Обезглавяването на редакцията на „Шарли ебдо” извади на повърхността идеологическия сблъсък в самото тълкуване на корана. Казал ли е „Пророкът”, че убиването на хора или отнемането на живота е грях или не е?! Мюсюлманският филисоф Тарик Рамадан заяви, че покушението срещу невинни хора, в случая журналисти, няма нищо общо с исляма и поиска извинение от името на всички мюсюлмани. От страна на Катар се чува съвсем различна музика. Чрез националната телевизия „Ал Арабия”, подигравките с „Пророка” не могат да останат ненаказани.
Точно това е проблем и във френската мюсюлманска общност. Как се живее в страна със светски закони? Според Корана или според Конституцията? Децата на арабите ходят на училище заедно с френските си връсници и учат, че религията и държавата са две различни неща. Връщат се в къщи и започват да постят или направо да гладуват заради рамадана. Според религията на родителите, съучениците им са „неверници”, защото ядат свинско месо и не носят фереджета?! Френските законодатели забраниха носенето на „бурка” и „чадор” в училищата и държавните интитуции. Забравиха обаче университетите, детските градини, къпалните и басейните.
Конфликтите които избухват ежеседмично между какво е позволено и какво не е, показват омаловажаването на проблемите на религиозна основа от страна на законодателите. Далеч от гетата, училищата с мнозинство от мюсюлмански деца и родители, депутатите са на светлинни години от реалността. Редовите французи обаче отказват съжителството с хора, опитващи се да произведат копие на африканските сокаци в които са израсли. Настоящите убийци са именно резултат на лекотата с която френските законодатели се отнасят с потоци от полуграмотни емигранти, привлечени единствено от материалните облаги, които Франция предлага в името на равноправието. Автоматичното получаване на френско гражданство превръща пришълците и децата им в гласоподаватели.
С времето тяхната тежест взема застрашителни размери, защото броят им расте. Впоследствие местните политически лидери, за да спечелят гласовете им, продължават снизходителното отношение към това отказващо интеграция население. Подобно поведение е лекуване на рак с аспирин. Второто и третото поколение араби, чиито деди и бащи са работили в заводите и строежите, отказват да работят „робски”. Отказвайки труда, а понякога и училището, те се маргинализират. Различни мюсюлмански проповедници само това чакат, за да напълнят главите на младите и изгубени за светската система младежи. На първо време те тероризират кварталите в които живеят. Преследват, заплашват и понякога убиват младите жени, които не носят фереджета и не спазват законите на корана. Живеят от кражби и продажби на наркотици. Прекарали известно време в затвора, те се връщат като герои в гетата, където са се родили. Този цикъл се върти, докато „ислямският героизъм” се превърне в идеал и те поемат към Ирак и Сирия. Затварянето на очи и лицемерието на политици, интелектуалци и самите мюсюлмански ръководители, доведе да покушението срещу редакцията на „Шарли ебдо”. Цената на изтрезняването обаче е много висока.

Париж, януари 2015г. Божидар Чеков

Comments

comments