Бедният богат американец


Втората случка от моята съвсем кратка „трилогия“ е посветена на един изживян емоционален шок. По неразбираеми за мен причини, нито българите от Америка, нито посетителите им, не говорят за американците. Чета и слушам разкази за американските коли, магистрали, певци и кинозвезди, но за самите американци – нищо. Понякога се питам, българите в Америка в някаква човешка пустиня ли живеят, в която има всичко освен хора? Случката която разказвам е изк…лючително дребна и не бива да служи за обобщаване. Все пак тя показва нещо, което никой не оспорва: американците не мислят като европейците. Те могат да бъдат много щедри и много стиснати, много сърдечни и много студени, смеят се когато ние не се смеем и обратното.
С Джон Еслинг се запознах в студентския град Ан Арбор. Той беше от Чикаго. Говореше френски и ми се похвали, че баща му притежава пристанище за яхти на езерото Мичиган. Като всички деца на богаташи на Джон му предстоеше „следване“ в Европа. Дадох му моя телефон и му обещах да го разведа из Париж, ако дойде някой ден във френската столица. Година по късно той пристигна в Париж. По това време аз живеех с една приятелка на площада Данферт Рошеро. Току що бях започнал работа в една печатница, а тя учеше. Кола – нямахме и парите едва стигаха. Въпреки това поканих моя американски приятел на вечеря. Приготвих най-евтиното възможно ядене – миди. Това беше мой специалитет от студентските години. Слагам мидите в тенжера с две-три чаши бяло вино, ситно нарязан лук, сол и подправки. Варенето е кратко. След като мидите се разтворят – поливам ги със сметана. Яденето ухае и ефекта е сигурен. Джон изяде 3 чинии и си записа възторжено рецептата. След няколко дни отново се обади и каза, че ме чака в бистрото на ъгъла на площада на който живеех. Заварих го да пие кафе на тезгяха. Толкова хвали заедно прекараната вечер, че аз го поканих отново следващата неделя. След като изпих чаша вино, платих общата сметка. Джон изглежда не беше забелязал какво става и попита колко струва „неговото“ кафе. Сервитьорката отговори, че всичко е платено. Тогава той поиска касовата бележка и се загледа продължително в цифрите, които фигурираха върху нея. После взе пакетчето захар от чинийката за кафе и като го размаха каза: „Да, но захарта не е изконсумирана!“ Американският ми приятел явно претендираше за ресто отговарящо на пакетчето захар. Ние със сервитьорката се спогледахме като гръмнати. Дръпнах Джон за лакъта и го изведох на площада. Сбогувахме се набързо и аз се прибрах. Следващата неделя в уречения час, Джон Еслинг от Чикаго звънеше на вратата ми. Ние се спотайвахме вътре, но не отваряхме. Той може би беше видял от улицата, че в къщи свети, защото звъня продължително. После дори чука с юмрук. Въпреки неговата настойчивост, ние не отворихме.

Божидар Чеков

Afficher la suite

Comments

comments