Това е последния къс разказ от „трилогията“, която посветих на парите. Както предишните два, той засяга една сравнително дребна случка. Дребна, но поучителна.
Дъщерите ми бяха в начална училищна възраст, когато реших да ги заведа в Корсика. Колеги редовно ми показваха снимки от средиземноморския остров. Разказваха ми за дивите плажове в недостъпни заливи, за планинския масив и сгушилите се между върховете езера. За криволичещите пътища пресичани от кози стада. Мнението им за корсиканците обаче не беше добро. На никой не му беше ясно дали островяните се чувстват 100% французи или искат независимост. Корсика беше мястото където имаше най-много инвалиди и вдовици от войната на квадратен метър. Всички те получаваха солидни пенсии. Френската администрация никога не успяваше да прибере данъчните декларации на корсиканците. Чувалите с документи пламваха редовно преди да бъдат качени на самолета за Париж. По това време, Корсиканската мафия владееше „Плас Пигал“, а американската полиция си имаше доста грижи с пласьорите на наркотици от групата на „French connection“.
Въпреки всичко, под натиска на децата, ние се натоварихме на ферибота за Ажакцио. Колата ми беше малка – Пежо 104 и още по първите стръмнини започна да пъшка. Пейзажите бяха точно както ми ги бяха описали. Вековни борови гори, през които шуртяха ручеи. Карах бавно, защото машината не ми позволяваше да карам по-бързо. По едно време децата ми известиха, че им се пишка. Казах, че ще спра на първата поляна за да си свършат работата. Предложението ми бе отхвърлено с такава ярост, че аз повече не го повторих. Аргументите им бяха, че в тревата имало опасни насекоми, някои от които щял със сигурност да ги ухапе. Длъжен бях спешно да намеря някакво бистро. Улични тоалетни във Франция, особено в провинцията – няма. Това означаваше – задължително консумиране на някакво питие, със съответните непредвидени разходи върху скромния ми бюджет. Така изгубил възторга от красотата на природата, по разбираеми причини, аз спрях колата по принуда, на площада в първото корсиканско село. Както навсякъде във Франция в центъра имаше църква, чешма, кметство и бистро. Ние седнахме на масите разположени навън, а най-малката се затича към тоалетната. Възрастен корсиканец се приближи и попита какво ще поръчаме. „Мента – казах бързо аз, мента с минерална вода“ и зачаках с лошо предчувствие сметката. „Кой знае колко ще ме одере“ – мислех си. На площада имаше само едно бистро. Следователно без конкуренция, нашият домакин можеше да си слага цени както си намери за добре. След като изпихме зеленикавия сироп и приключихме със спешните нужди, ние се изправихме. Възрастният корсиканец излезе от бистрото и тръгна към нас. „Колко ви дължа?“ – попитах аз с боязън в гласа. „Нищо – отвърна той усмихнат нищо! Добре дошли в Корсика!“
Божидар Чеков
Зареждане ...
Вашият коментар