Правият кривоглед мъж зад мен е доносникът на Военното Контра Разузнаване
Малко преди празниците посетих България. Първо гостувах на най-близкия ми приятел. С него бяхме седели пет години на един и същ чин в полиграфическия техникум и бяхме споделяли всички младежки дерзания и мечти. Между нашите ранни политически възгледи нямаше дори оризова хартия разлика. За мен лично тогава времената бяха много трудни. По различни причини понякога бях принуден да търся подслон в дома на приятеля си. Родителите му знаеха всичко за мен и ме приемаха като свой син. И сега, както при всяка среща, ние си спомнихме за ученическите години и за преживяното от България оттогава досега. Споделих с моя приятел, че съм взел час за четене в Комисията по досиетата. Тогава той стана, отиде до бюрото си и ми поднесе с нескрита гордост един документ, който удостоверяваше, че не е бил доносник.
На другия ден бях първият посетител в читалнята на комисията. Вежлива служителка ме накара да подпиша няколко документа и ми предостави „първия том“, посветен на моя милост. Открехнах зелената папка с моето име, като криех с мъка вълнението си. Авторът на първия донос носеше псевдонима „Вихрен“. Агентът започваше с изречението: „Моят син (следваха трите имена на приятеля ми, неговата дата и място на раждане) има съученик, който…“ В продължение на няколко страници „Вихрен“ описваше методично факти, които никога не съм крил от никого. Според него аз бях „тактичен, умен, но прикрит младеж“. Агентът запознаваше обширно съответното управление на ДС с моята биография. Баща ми с българо-френски произход заминава на специализация за Париж, когато съм бил на шест месеца, и не се завръща. Майка ми, изоставена, излива разочарованието си върху мен. Колкото повече съм възмажавал, толкова повече растяло моето желание да се запозная с баща си. Описанието беше точно и вярно.
Никога няма да разбера защо е постъпил така агентът „Вихрен. Той вече не е между живите. Заобръщах трескаво страниците на папката. Върху всяка от тях пишеше „строго секретно“. Личният ми картон носеше псевдонима „Боксьора“. ДС беше завела дело срещу мен без аз да знам нищо за действията ѝ.
Отначало са ме таксували за „неблагонадежден елемент“. След влизането ми в казармата – в Трудова повинност, Военното контраразузнаване беше издало заповед за проучване на „вражеския елемент“ Божидар Чеков. Доказателствата, събирани от доносници, бяха предимно писма, между които две от сестра ми, родена във Франция. Те не съдържаха абсолютно нищо освен новини за природата, настроението или празниците. Въпреки това органите, които бдяха над мен, ги бяха снимали, превели и закопчали несръчно в папката. Един пълничък и кривоглед ефрейтор следял всяка моя стъпка. В многобройните си доноси до ВКР той предупреждава, че се държа „много предпазливо“. Ефрейторът сигнализира още, че посещавам често бюрото на капитан Николай Желев. Там ние сме обсъждали „въпроси, засягащи западната култура“.
Желев въпреки униформата беше човек със заразително чувство за хумор. Той ми помагаше и ме насърчаваше да пиша. Капитанът искрено се радваше на журналистическите ми успехи. С много упоритост освен във вестника на Строителни войски „Трудово дело“ аз бях успял да публикувам материали и в „Народна армия“, „Народна младеж“, „Вечерни новини“. Днес Николай Желев е собственик на най-тиражния вестник „Трета възраст“.
Журналистическите ми изяви по време на военната служба ми позволиха да общувам с множество висши офицери. Всички те бяха членове на БКП. В папката с доноси не срещнах нито един документ, подписан от някого от тях.
Органите на ДС по онова време са останали абсолютно безчувствени към моите литературни постижения. Дори титлата ми на републикански юношески шампион по бокс не е могла да отклони вниманието им от моята „подозрителна дейност“. През лятото на 1967 г. тяхната бдителност се увенчава с успех. Аз съм „засечен“ в къмпинга на Слънчев бряг в компанията на трима френски младежи. Арестуван от бургаски милиционери, аз давам писмени показания за извършеното от мен прегрешение. 42 години след това събитие намерих в папката спокойното си изложение, че показвам на моите френски приятели най-хубавите места на страната. Между другото подчертавах, че те са докери и членове на френската компартия.
Моята ранна евроинтеграционна дейност беше изтълкувана от ДС като „подривна“. Без да ме предупредят, нейните командири издават заповед за ненапускане на територията на НРБ за 5 години. Тяхното решение доказва, че ДС беше държава в държавата. Тя издаваше присъди без знанието и участието на адвокати, съдии и магистрати. За нейните действия имаше ограничен брой противодействия. Аз се докоснах до едно от тях, но не се възползвах от него.
През зимата на 1964 г. бях на лагер-школа с отбора на „Спартак“ в Боровец. Един ден след вечеря излязохме на разходка. Валеше сняг и ние влязохме в едно от малкото заведения в центъра на курорта. Там за първи път видях джубокс. Музиката беше вълшебна. На мен ми се дотанцува. В заведението имаше само едно момиче. Въпреки че беше обкръжено от няколко момчета, аз се доближих до нея и я поканих да танцуваме. Тя прие. Когато музиката свърши, я изпратих до нейната група и се върнах на мястото си.
Приятелите ми прошушнаха, че съм танцувал с Людмила Живкова.
За мен тя не беше достатъчно красива, за да я поканя втори път.
В общи линии бях младеж със самочувствие. По време на купони или екскурзии моите вицове и песните ми веселяха компанията понякога до зори. Дълбоко впечатлен от саможертвата на Левски, от гения на Ботев и от волята на Вапцаров, аз си въобразявах, че все пак всичко е възможно. От кирката, която ми зачислиха в Бухово, до поредицата откази за пътуване в чужбина разбрах, че за мен действат закони, различни от тези за другите младежи. Квартирата ми в София беше обискирана два пъти. Обграден от милиционери, аз посетих по принуда неколкократно „Московска“ 6, за да давам показания за въображаеми контакти с чужденци.
Така с течение на времето у мен се роди непримирима жажда за справедливост, равноправие и свобода. Но не исках в никакъв случай да свърша като Сашо Сладура. Физическата ми подготовка беше отлична. Граничарите можеха да стрелят, но с подковани обувки те не можеха да тичат по-бързо от мен. Останалото зависеше от един, който е над всички нас. Той стоеше високо над подлостта, над лицемерието, насилието и страха. От него зависеше на кого и кога му е дошло времето. Аз му се молих много и до днес съм убеден, че ме е чул. От „втория том“, съдържащ доносите на агенти, които са ми гостували в Париж, става ясно, че те съвсем не са били убедени дали точно така съм се докопал до Франция.
В Париж вратата ми е била отворена за всички българи без изключение. От студентската стая до вилата, в която живея днес, всички мои сънародници са били добре дошли. Никога не съм предполагал, че органите на ДС ще продължат да ме преследват на 2000 км от София в продължение на 20 години! В класифицираните фишове на „втория том“ съм идентифициран като „Беглеца“. Дълга върволица от агенти с псевдоними ПРЕСЛАВ, ДИАНА, КОВАЧЕВ, АЛЕКСАНДРОВ, НАЙДЕНОВ и други, надарени с болно въображение, са ме клеветили безпощадно. Един описва как хвърлил книгата на Георги Марков, подарена му от мен, през прозореца на колата си на връщане през Италия. Друг докладва, че съм работел за френската полиция. Трети, подписал се със собственото си име, тича да информира, че предпочел да не ми се обади изобщо, за да защити интересите на НРБ. Въпреки това той издава на милицията името на моята приятелка, която го помолила да ми предаде поздрави от нея.
Под псевдонима ДРАГАН аз разпознах най-прочутия наш рефер по бокс.
През осемдесетте години френската федерация ме покани да превеждам „лекциите“ на този известен теоретик. В уречения час заобяснявах на френските боксьори театралните жестове на българския специалист. По всичко личеше, че нашенецът никога не бе кръстосвал ръкавици истински. Някои от присъстващите започнаха да му се подиграват. Това не попречи на българския научен работник да пъхне в джоба си плика с банкноти, който президентът на френската федерация му подаде. По време на разходката, която му организирах, забелязах, че историческите паметници изобщо не го интересуват. Той ме питаше само за площад „Пигал“ и цените на мадамите там. В неговия донос открих, че носителят на една камара декоративни звания – доктор, професор и академик, е описал жилището ми с вещината на продавач на недвижими имоти. От благодарност към гостоприемството на тогавашната ми съпруга той я беше разсъблякъл писмено. Откровено казано, въпреки клеветите на агента ДРАГАН не бях аз този, на когото реферът беше навредил най-много. В семейството на бокса всички знаеха, че той манипулира жребия в олимпйиските и в европейските турнири за лични облаги. С тази си дейност българското съдйиско величие съзнателно провали спортната кариера на значителен брой надеждни боксьори. В края на краищата той бе свален позорно от президентското място на Европейската боксова асоциация благодарение на мощната руска федерация.
Последният документ от втората папка на ДС, издаден през 1987 г., беше заповед за моето вербуване. По това време част от посетителите ми в Париж искаха настойчиво да разберат кой е БОРЕ ЧЕСТИМЕНСКИ. Прочитайки техните доноси, научих, че въпреки положените усилия те не бяха разкрили най-важното. БОРЕ ЧЕСТИМЕНСКИ и аз бяхме едно и също лице. Това беше псевдонимът, който ползвах в публикациите на най-голямата антикомунистическа организация в странство, ръководена от Ценко Барев. Пазачите на тоталитарната система ме бяха изтървали още веднъж. Завинаги.
Божида Чеков
Зареждане ...
Бравo! Велоко е!