Срещата ни беше пред операта. Братовчед ми ми беше казал, че ще дойде с приятели, но когато го видях начело на група от двайсет човека, аз направо се стъписах. Отборът по хандбал на София, барабар с придружвачите, разчиташе на мен, за да се запознае с Париж.
– Къде ще ни водиш? – посрещна ме с любопитство той.
– Тайна – отвърнах загадъчно аз и поведох групата към Рю де Риволи.
Пред касата на Лувъра никой не си бръкна в джоба. За малкото време, което бяхме прекарали заедно, нашенските здравеняци ми бяха станали толкова симпатични, че аз похарчих набързо една четвърт от заплатата си, за да им покажа усмивката на Мона Лиза.
В зависимост от епохата, Лувърът е разделен на сектори. Ние започнахме от древна Гърция. Минахме покрай Венера Милоска. Слязохме до египетските саркофази и понеже никой не ми зададе никакъв въпрос, стигнахме много бързо до залата на Леонардо Да Винчи. Изчаках група японци да освободят мястото и заведох спортистите пред най-известния портрет в света. Разказах накратко биографията на гениалния италианец и тъкмо бях започнал с мистерията на усмивката на Джокондата, водачът на отбора ме дръпна за ръкава:
– Виж какво, моето момче, дай да видим по-съществените работи, че ще трябва да купуваме и по някое червило за жените!
– Ама… – започнах аз с треперящ глас и спрях. В погледите на хандбалистите прочетох, че споделяха неговото нетърпение. Не ми оставаше нищо друго, освен да поема към изхода по най-прекия възможен път. Без да му мисля повече, аз се завъртях на токове и закрачих енергично към вратата. Хандбалистите само това чакаха: стъпките им загърмяха като шамари по паркета на Лувъра. По стълбите бързото ходене премина в подскачане, а на края – в скачане. В тази дисциплина нападателите се откъснаха първи. Последваха ги защитниците, а до мен останаха само докторът и водачът на отбора. Когато пресякохме прага на музея, пазачите се изправиха изумени пред първата група посетители, напуснали Лувъра на бегом. Пред Триумфалната арка на Карузел аз се спрях задъхан и сочейки към Рю де Риволи, извиках с всички сили, които ми оставаха:
– Там са магазините за червило!
Едва бях свършил и хандбалистите хукнаха отново. Само братовчед ми се сбогува с мен, вдигайдки рамена, за да ми покаже, че съжалява.
Измина доста време от тогава. Но аз все още се питам дали случайно или нарочно не ги предупредих, че на Рю де Риволи са най-скъпите червила в света…
Париж, 1994 г. Божидар Чеков
Зареждане ...
Тази искрена изповед силно ме стисна за гърлото…През 1998 г. се занимавах с разпространението на последния филм на Едуард Захариев – „ЗАКЪСНЯЛО ПЪЛНОЛУНИЕ“ на територията на Европа и Америка, в качеството си на прокурист и продуцент на филмовата къща на покойният режисьор и имах възможността почти една година да бъда с колеги от България и да се срещна с високопоставени живеещи и работещи българи в чужбина, които ме изпълниха с впечатления за подобна изповед като Вашата ! Тъжни са настроенията ми, когато ме докосват такива хора…За жалост това явление е поразило не само част от нашите сънародници – светът е в духовния застой !