Жив ли си, аркадаш?

Не знам дали беше турчин или помак. Вярата ни беше различна, но съдбата за известно време – обща. В Трудова повинност ме зачислиха към твоята бригада, да ти хвърлям тухли. До тогава, аз хабер си нямах от строителство. Ръцете ми – още по-малко. От тухлите кожата ми изсъхна, напука се и следи от кръв замокриха дръжката на лопатата. Когато виждаше, че не смогвам, ти слизаше от скелето и си качваше тухлите сам. Зидарството ти беше занаята. Майсторлъка – неуспорим. В батальона нямаше втори като теб. Веднъж погледът ти се спря на дръжката на лопатата. Без да кажеш дума, ти извади кутийка малка „Арда”, наплюнчи с език цигара и ми я подаде. Не пушех, но приех. Почувствах се като пригладняло куче, на което са поднесли канче с пилешка чорба. От тогава отношенията ни се промениха. Ти започна да ме питаш: от къде съм и що съм. Какво обичам и какво не. На мен само това ми дай – да разказвам. Докато ти работеше за двама, аз те запознах с моето детство. Заведох те на прашната ломска улица, където ритахме топка от парцали. След всеки счупен джам, комшиите гонеха винаги мен. Така получих първия си урок, по силовия характер на човешките отношения. Не ми трябваше много за да проумея, че еднопосочната дейност на „Шамарената фабрика” се дължеше на факта, че по онова време на малката ломска уличка, аз бях единственото дете без баща. Разказах ти как на десет годишна възраст, за да се направя на интересен пред една съученичка, се оперирах от апендицит без да ми има нищо. Свих се на две в двора на училището, посочих с пръст дясната страна на корема на притичалата медицинска сестра и само след час легнах на операционната маса. Жертвоприношението ми остана зян. Момичето продължи да не ме забелязва.
Ти беше затворено момче, но моите истории явно ти допадаха и често избухваше в искрен смях. Когато свърших с миналото, ти ме разпитваше за бъдещето. Искаше да надзърнеш в мечтите ми. Така ти доверих, че искам да живея като свободен човек.
– Какво е според теб „Свобода”? – попита ме ти.
– Ще ти дам един пример и се надявам да ме разбереш. Четири стени с покрив. Къщичка Аркадаш! Не с плет, а с дувари. На портата – звънец. Който дойде – звъни. Ти хвърляш едно око през шпионката и отваряш, ако искаш. Няма проверки, няма заверки. Чорбаджийската го даваш. Въртиш си копчето на радиото и си слушаш с всичка сила. Кеф ти Бейрут, кеф ти Монте Карло. Ти решаваш! Никой бъкел не ти обелва!
Ти слушаше мълчаливо и редеше тухлите. През малкото свободно време с което разполагахме, ти сядаше до мен и ние чертаехме на земята „къщата”.
– Не бива да е в низина, заради влагата – съветваше ме ти. По скоро на баир, но не много стръмен, защото стените ще се напукат. Два ката да има. Чардак – обезателно. Изложението – южно.
Планирахме, измазвахме, слагахме дограма и байрак на комина. Играта която бяхме започнали си беше само наша. Тя ни позволяваше да мечтаем заедно и да се изплъзваме в безтегловността на времето.
Една неделя след обяд аз лежах в спалното помещение с вестник под ръка. Старшината беше отказал да ми разпише книжката и аз чаках тръбата да свири за вечеря. Чух че някой чука на вратата. След това ти влезе в помещението. Беше в цивилни дрехи.
– Издадох униформата – каза ти и продължи – Свърших службата и дойдох да се сбогувам с теб.
Аз оставих вестника и се изправих изненадан.
– Вярно че ти си „стара служба”, браво! Всичко най-добро ти пожелавам в цивилния живот и предай моите поздрави на твоите хора!
Ти ме изслуша, но продължи да стоиш пред мен пристъпвайки стеснително от крак на крак. Очите ти блестяха като пред клетва. Познавах те добре схванах, че нещо те мъчи.
– Кажи Аркадаш, какво има? Слушам те!
– – Твоята къща…само намери земята…знаеш моето село, ела да ме вземеш! Твоята къща ще я строя аз! Без пари!
Като те слушах, в очите ми нахлу топлина. Влагата преля и затече по лицето ми. Ти почувства, че съм в затруднение. Обърна се бързо и излезе без да затваряш вратата.
Аз пазех дълго името ти Аркадаш. Но от тогава минаха много години. Остана ми само споменът от скромната и безвъзмездна щедрост, която ти ми поднесе. Много пътувах, много видях, но хора като теб никъде не срещнах. Къща построих, но в страна където никой не ти гледа произхода. Ходих и до Истанбул. Там срещнах твои „братя”, дошли кой за хляба, кой да си върне името. На всички им е терсене. Милеят за България. Тамошните ханъми замерят с камъни българските туркини заради полите и червилото. Мюфтиите чупят шишетата с ракия. Разбрах Аркадаш, че ти и „твоите” сте бам башка. Свикнали с комшолука на християните, вие се чувствате по-добре с българите отколкото с турците.
Знам, че това което пиша няма да се хареса на всички. Най-малко на тези, които печелят от разликите между хората. Това не е страшно. По-страшни са незнанието и лъжата. Затова искам да кажа на „твоите” и на „моите” следното:
Вие българските мохамедани сте извънбрачните деца на майка България. Който ви зачете ще забогатее, защото сърцата ви са златни!
Божидар Чеков

Comments

comments