В началото на 1915 година, в турското посолство в София кипи необичайно оживление. Военното аташе на Османската империя след неколкократни постъпки успява да убеди Генералния щаб в Истанбул да го отзове от мисията. Тридесет и четири годишният Мустафа Кемал е добре приет от българския елит. Военната униформа и сините му очи вълнуват не малко женски сърца. Някои от тях ще останат неутешени цял живот, защото младият офицер избира бойното поле вместо паркетните победи. Тази постъпка, ако не е изключение, със сигурност е рядкост. При подобни обстоятелства мъжете използват връзки и познанства, за да се измъкнат от фронта. Бившият американски президент Бил Клинтън например се „пише болен“ и впоследствие е освободен от военна служба. Друг измъкнал се от войната във Виетнам, благодарение на татко си, е Джордж Буш-младши. При Мустафа Кемал закалката е друга.  Тя проличава още в първите сражения.

Кемал е зачислен към дивизия отговаряща за защитата на Дарданелите. Войниците му са част от разбитата от руснаците армия, оцеляла от кавказкия фронт. Хората са уморени и обезверени. Английската флота обстрелва денонощно техните позиции. Целта на съюзниците е превземането на Цариград. Кемал събира останалите от Кавказ оръдия, подрежда ги по височините на хълмовете, ръководи лично стрелбата след като минира проливите. Още с първите попадения  духът на защитниците на турския бряг се повдига значително. И има защо. Вражеските кораби започват да потъват пред очите им. Френски и руски плавателни съдове се притичват на помощ, но част от тях се натъкват на мините. Предвидливият Кемал нарежда на войниците си да да копаят окопи. Така, когато дошлите подкрепления от Австралия и Нова Зеландия предприемат десант на брега, те се натъкват на щиковете на турските войници. След една година жестоки сражения, през февруари 1916 година битката за Дарданелите приключва катастрофално за Съюзниците. Жертвите надхвърлят 250 хиляди убити. Никога английската флота не е претърпявала подобна загуба. Главнокомандващият  Уилсън Чърчил подава оставка. Една легенда плъзва в редиците на армията и събужда надеждата. От Кавказ до бреговете на Средиземно море името на Мустафа Кемал се превръща в символ. Имперският  Парламент му дава престижната титла „Гази“ (непобедимият). Въпреки младостта си, Кемал е произведен в генерал на бригада. Добил самочувствие, той кандидатства за поста Министър на Отбраната. Военният елит обаче не споделя всеобщия възторг към него. В същото време, Кемал влиза в конфликт с германските „консултанти“ относно хода на военните действия. Изключителен стратег, с добър политически нюх, той предвижда фаталния изход на войната и се оттегля предпазливо за известно време от всякаква водеща позиция.

Войната блокира минаването през Босфора. Доставките от които жизнено се нуждае Русия стават невъзможни. Социалната криза на Изток се задълбочава и предизвиква бунтове на глада.  По този начин, военните действия в Дарданелите на юг и в Балтийско море на север  се превръщат в косвена причина за победата на Болшевиките през 1917 година. Въпреки, че остават с противник по-малко, членовете на „Антантата“ са принудени да прекратят войната през 1918 година. Представителите на Османската империя подписват в Мудрос една унизителна капитулация, която Мустафа Кемал не приема никога. Той открито обвинява Султан Мохамед VI-ти в предателство. След шестотин години съществуване, династията не е само победена, тя осъмва разграбена от  „Съюзниците“. Всички територии по южния бряг на Средиземно море и европейските провинции са загубени. Английски войски се настаняват в Истанбул, докато победената Империя няма право на армия, а само на полиция.

Мустафа Кемал е назначен за инспектор в Анадола със задачата да предотврати зачестилите сблъсъци между мюсюлмани и християни.  По време на обиколките , той констатира накърненото национално самочувствие на турците.  Унижени от загубената война, те са изоставени от централната власт. Въпреки примирието, границите са несигурни. Вражеските набези на грузинци, арменци, италианци, французи и гърци не спират. Присъствието на Кемал в Анадола повдига самочувствието и поражда надеждата за независимост. Чашата на търпението прелива когато на 15 май 1919 година 20 хилядна гръцка армия превзема Измир. Кемал оставя „инспекторската длъжност“ и се превръща в организатор на съпротивата. Той създава партията „Родина и Свобода“  и изпраща свои представители във всички градове на Анадола. Комитетите създадени от него, организират избори, които „Гази“ печели убедително. Разгневен Султанът заповядва да се прибере в Истанбул. Кемал отказва категорично. В Анкара отваря врати втори парламент, с много по-голяма народна подкрепа от този в столицата. Ръководната роля на Кемал добива легитимност. Доверието към него расте. Комитетите започват да се въоръжават. Обявил война на империалистите, турският водач е посрещнат с почести в Москва. Съветското правителство отпуска на Мустафа Кемал 10 милиона златни рубли. Тази сума е добре дошла за въоръжаване на съпротивата срещу окупаторите. В замяна, през март 1921 година, той подписва споразумение, с което се отказва от Азербейджан и петролните залежи в Баку.  Осигурил тила си на изток, Кемал може да започне военни действия срещу гърците, французите и италианците на запад. Той призовава турската нация на обединение защото „Отечеството е в опасност“. Хиляди доброволци отговарят на неговия призив. За разлика от старата Османска армия, където командния състав е формиран от бейове и паши близки до Султана, Кемал се обкръжава само с офицери завършили военните школи. През август 1921 година парламента го произвежда в Главнокомандващ на новосформираната армия. Кемал заминава за фронта и остава там до края на войната. В продължение на една година той се изявява като блестящ стратег и командир. При необходимост – отстъпва, сигурен в победата – напада. Постепенно гърците са изтласкани от Мала Азия и окупационните английски войски са принудени да напуснат Истанбул. Мустафа Кемал като представител на Турция е поканен в Лозана през юли 1923г. на преговори за слагане край на войната. Това е истинска дипломатическа победа за него. Сам на масата на преговорите, той проявява същия талант като на фронта. Отстъпва Ирак, Палестина и Египет на англичаните, Сирия – на французите. Приема размяната на понтийските гърци с етническите турци от Егейска Македония. Спасява Истанбул и Анадола. Макар и символично Турция остава с един крак в Европа. От подписа на Кемал в Лозана до днес, южната ни съседка е единствената страна в региона, чиито граници остават непроменени. Тази международна изява  и признание дава повод на Кемал да се отърве завинаги от опекунството на Султана. Малко преди да се качи на влака за Швейцария, Мустафа Кемал разбира, че Мохамед VI-ти се готвел да придружи делегацията. Победителят в Освободителната война избухва пред депутатите: „Турският народ е суверен!  Никакъв Султан не може да говори от негово име. Тези, които не са го разбрали, рискуват рано или късно да останат без глави!“ Никой не посмява да се противопостави на неговото предупреждение. На 6 октомври 1923 година Кемал е посрещнат като освободител от ликуващите обитатели на Цариград. Малко след тези събития, французинът Жорж Клемансо, англичанинът Лойд Джорж и американецът Удроу Уилсън напускат политическата сцена. Турция е извоювала своята независимост и пред нейният лидер се отваря булевард за политически реформи с  огромно значение. Кемал започва промените със същата решителност, която проявява на бойното поле.  Преди него, Петър Велики и Наполеон постъпват по същия начин. Военната победа срещу външния противник,  позволява въвеждането на радикални социални и политически промени в самата страна.

За основателят на съвременна Турция, властта не е цел, а средство. Роден в европейската част на Империята, той израства в средата на турци, българи, гърци и евреи. Пътува до Париж и Виена, живее и работи в София. Владее френски, немски и малко английски. От констатираните разлики на развитие между Румелия и Анадола той стига до заключението, че единственото спасение за изостанала Турция е прикачването ѝ към Европа. Френският език му позволява да се запознае с идеите на Жан Жак Русо, Волтер и Монтескьо. Френската република е негов идеал.  За да обърне страницата на средновековното мракобесие, Мустафа Кемал си поставя за цел формирането на гражданско съзнание, почиващо върху националния идеал. Първата реформа, която той осъществява веднага след военната победа, е провъзгласяването на  Република Турция. Политическият елит, усетил всенародната вълна от признателност към него се обединява в „Народна републиканска партия“. Опозиция почти няма. Парламента гласува нова конституция, а малко след това по примера на европейските републики – и граждански кодекс. Шериата престава да бъде основен закон. Кемал е избран за президент и поема цялата отговорност за промените, които предприема.

Справил се със Султана сравнително лесно, по пътя към светското общество пред Кемал се изпречва проблемът „Халифат“. До този момент той символизира духовната обоснованост на властта и обхваща всички територии на които живеят мюсюлмани.  В републиканската система пъпната връв между религия и власт е отрязана веднъж завинаги. Това разделение извършва френската революция. След многобройните войни, които Турция води между 1912 и 1923 година, Кемал предпочита науката вместо гилотината. Той се позовава на теорията на Дарвин за биологичната еволюция.  Подобно на гърците, митологията не е чужда на теорията му. Според него, турците са най-старата нация в света. Първите турци се били появили в централна Азия преди повече от 12 хиляди години. С помощта на западни антрополози и историци, Кемал намира следи на първа турска държава, създадена преди 1500 години. Разбита е от монголците. Впоследствие турците  се пръскат по целия свят, като някои от тях пресичат Сибир, минават през Беринговият проток и стигат до Мексико. Тази част, която се заселва в Европа и Мала Азия, приема Исляма след  6-ти век. Това означава, че турците не са били винаги мюсюлмани. Те са съществували преди Мохамед и това не им е попречило да оцелеят с векове. В доктрината на Мустафа Кемал ясно проличава посланието: „Турците не са араби!“ Той участва лично в писането на нови буквари и учебници. По време на освободителната война, Кемал зове за солидарност между всички мюсюлмани срещу нападателите-християни. Постигнал желаната победа, той отстранява тактично Исляма в името на държавата-нация. Една от най-важните реформи е тази на образованието. По негово нареждане духовното и светското образование се сливат. В парламента избухват бурни спорове за и против предприетите от Кемал реформи. Стария консервативен елит не желае да загуби привилегиите, които Ислямската религия му дава по наследство. Остри протести се чуват и в чужбина. Подновеният от Кемал команден състав на армията застава твърдо зад президента. Еднопартийната система, изградена от негови поддръжници, се превръща в мотор на реформите. През февруари 1924 година, Държавния вестник известява премахването на Халифата, след 623 години съществувание. Малко след това, Мустафа Кемал  въвежда Григориански или светски  календар.  Турците започват да броят вековете по отношение  рождението на Исус Христос, както правят всички европейци. Кемал не желае премахването на Исляма. Той вярва в необходимостта от неговото реформиране. Избягвайки фронтална конфронтация с духовенството, Кемал се опитва да убеди ходжи и имами в ползата за турската нация от осъвременяването му. Впечатлен от неговия  стремеж да модернизира религията, американският посланик в Анкара Чарл Шерил го обявява за „новият Мартин Лутер“.

Всички религии, рано или късно, биват реформирани, за да са в крак с времето. За Кемал, Исляма е част от турските традиции. Материалист, той запретва ръкави, за да наложи върховенството на нова вяра – тази на нацията и нейните интереси. Кемал фактически противопоставя нацията на религията. Погледът му към вероизповеданията е реалистичен и лишен от суеверие. Според Кемал „Моисей е борец за освобождението на евреите, които са пъшкали под камшика на египтяните.  Христос е личност, която превръща злото и мизерията в религия на любовта.“  Според него Исляма не е резултат на национална еволюция на арабите, а следствие на появата на Мохамед. Изключително прозорлив, турският президент преди всички вижда опасността от задаващият се консервативен арабски Ислям. Кемал е отявлен противник на Салафистките и Уахабитски движения, които дърпат развитието на обществото назад към мракобесието.  Никой преди него не посочва така категорично Саудитска Арабия, с нейния религиозен фанатизъм, като заплаха за цивилизования свят.  Почти един век преди Бен Ладен и Ислямска държава, Кемал Ататюрк свири тревога през задаващата се опасност. Турция, благодарение на географското си разположение, е първата потенциална жертва на едно евентуално арабско нашествие. Според Кемал, арабите са бедуини, които бягат от пясъците на пустинята.  Плодородната земя на Турция ги привлича като магнит. Чрез ислямската религия те са способни да залеят и претопят турската нация. Именно тази опасност мотивира стремежа на Кемал да създаде модерен турски Ислям и до го постави под контрола на държавата. За да отхвърли арабското влияние, той налага латиницата за официална азбука на мястото на арабо-персийската действаща дотогава. Въпреки научните обяснения за наложителните и жизнени промени, консервативните среди организират съпротива срещу „Кемализма“. През 1926 година е извършен атентат срещу Мустафа Кемал.  Опитът да бъде отстранен физически „Гази“ не успява. Заговорниците са заловени и ликвидирани. Тези, които имат по-малко участие са принудени да напуснат завинаги политическия живот. Кемал взима думата в Народното събрание и държи 36 часова реч. На депутатите става пределно ясно, че „Гази“ слага край на толерантността. Първият му жест е  да уволни имама на Парламента. Кемал забранява петъчните молитви. Няма време за губене. В Парламента се работи, за молитви има достатъчно джамии. Навсякъде по света почивния ден е неделя – който иска да се моли, може да го прави извън работно време. „Ние не спечелихме войната с молитви, а с кръвта на нашите войници!“ –  приключва той най-дългата си политическа реч.  Стремежът на Кемал да модернизира Исляма, като наложи превеждането на Корана на турски език разделя дълбоко обществото. Просветеният елит  от Истанбул и Анкара приема с ентусиазъм опитите за откъсване от арабизацията. В провинцията обаче, където живее по-голямата част от населението, настъпва известна обърканост.  Навсякъде по света непросветените хора намират отговор на въпросите, които ги вълнуват, в религията. Поради това Кемал набляга с всички възможни средства на образованието и науката. Времето за цялостна промяна на турското общество явно не му е било достатъчно, защото през 1950 година, ползването на арабският език се завръща в турските джамии.  Езика на ходжите не е единствената цел на Кемал. В Западна Европа все още има черкви, в които се проповядва на латински. Език, който все по-малко хора разбират.

Без решителността на Кемал, турците вероятно още щяха да ходят с фесове и чалми. Облеклото и външния вид са неразделна част от приобщаването към европейската цивилизация. Създателят на съвременна Турция разбира това още при първото си посещение в Париж. Млад офицер, той е приет на стаж във френската Военна академия. Облечен в парадна униформа на еничар, Кемал слиза тържествено на Лионската гара. Изведнъж около него се струпват френски деца, които му се подиграват и подръпват пискюлите на униформата. Избран за президент, той заповядва на всички чиновници да се обличат „алафранга“. Носенето на фесове е забранено. В провинцията тази заповед среща съпротива. Имамите определят мярката като еретична и част от мюсюлманите продължават да носят фесове с пискюли. Кемал се разгневява и задейства съдебни санкции срещу непокорните. Присъдите са строги, някои от рецидивистите са осъдени на смърт. Самият президент носи бомбе, понякога и сламена шапка, с която се гордее. На официални срещи Кемал е във фрак с папионка, облекло което видимо му отива. Има случаи, в които стремежът на турския президент да въведе западно европейска мода в Ориента предизвиква дипломатически скандал. През 1932 година, на прием организиран в Анкара по случай националния празник на Републиката, той нарежда на египетския посланик да си махне феса от главата.

Преди въвеждането на републиканската система, в Турция няма фамилни имена. Султаните, бейовете, везирите и пашите  имат титли, които ги отличават от простолюдието. Мустафа Кемал е този, който по западноевропейски образец въвежда в обръщение фамилните турски имена. Тази реформа той прави по убеждение и от личен опит. По време на ученическите  години в Солун възниква проблем.  Мустафа е името на един от неговите учители. За да бъде разграничен, преподавателите прибавят към Мустафа второ име – Кемал. През 1934 той показва пътя за промяна на имената, като приема за фамилно името Ататюрк, което означава баща на турците.

Реформите, предприети от Мустафа Кемал по отношение на жената, също са значителни.  Неговото желание да приложи бързо европейските ценности охладнява доста след като се сблъсква с реалността. Роден и израснал в Егейска Македония, той не познава добре азиатската част на страната. До 30 годишна възраст кракът му не е стъпвал в Анадола. Добър психолог, спрямо жените той решава да „пипа“ внимателно, за да не предизвика обратен ефект спрямо промените. Първата мярка, която турският президент въвежда, е забраната на многоженството. В гражданския кодекс от 1926 година са изброени множество права, които поставят основите на равноправието между половете.  От 1930 година жените могат да участват в местни, а от 1934 година и в национални избори. През 1935 година 17 туркини влизат в Парламента. Цифрата е незначителна. Жените представляват само 4,5% от общия брой народни представители. Въпреки скромния избирателен резултат, реформата предприета от Ататюрк изпреварва с няколко десетилетия политическата изява на жените в Западна Европа. Някои от най-горещите привърженици на републиканската система от обкръжението на „Гази“ предлагат забраната на фереджето.  Ататюрк категорично отказва каквато и да е насилствена мярка срещу традиционното женско облекло. В замяна на това, насърчава всички изяви на красота на нежния пол. Съпругата му – Латифе Ханъм се облича по европейски. Осиновените му дъщери – също. Мустафа Кемал не пропуска да подчертае при всяка възможност, че нацията е съществувала повече от 10 хиляди години, и само през 600 от тях туркините са се забулвали. Както Мохамед не е етнически турчин, така и фереджето не е оригинална турска традиция. Избиването на комплекси спрямо европейките е част от вътрешнополитическата му реформа.

Неочаквана, но много важна подкрепа за доктрината на Ататюрк  е  изборът на най-красивата туркиня – Кериман Халис за „Miss Universe“ в Брюксел през 1932 година. Няколко години по-късно гръцкият министър председател, отявления националист Елефтериос Венизелос, предлага Кемал Ататюрк за Нобелова награда. Подобно уважение от страна на противник с който са воювали безпощадно, показва стойността на реформите на Ататюрк в очите на гръцките политици. За съжаление Кемал не получава наградата, защото умира преждевременно.

През май тази година турският съд осъди Мерве Бююксарач, Мис Турция на 14 месеца затвор – условно, за обида над новия държавен глава. С тази присъда Реджеп Ердоган показа на турското общество, че ерата на Кемал Ататюрк е приключила, поне за него.

Редовно избухват спорове относно етническия произход на Ататюрк. Говорел е български с акцента на българите от Егейска Македония. Това е факт. Всичко останало са предположения, които никога не могат да бъдат доказани. Най-известният французин няма капка френска кръв и майчиният му език е италиански. Нито в Париж, нито в Корсика има спор относно произхода на Наполеон. Погледнато отвсякъде, делото на Бонапарт е много по-важно от произхода му.  Пряк негов ученик, Мустафа Кемал с право се нарича  „баща“ на съвременна Турция. С всеки изминат ден, актуалността доказва неговата политическа прозорливост. Без реформа и светско образование Исляма лесно превръща в Ислямизъм. Това ни предупреди най-големият реформатор на 20-ти век – Кемал Ататюрк.

Париж   2016 г.

Божидар Чеков

Comments

comments