Спортен риболов на „Шарл Де Гол“

След като регистрирах багажа си, звъннах в къщи да предупредя, че всичко е наред. Тъкмо бях приключил разговора, когато чух зад мен: „Вие сте с френски паспорт, значи живеете във Франция от доста време..?“ Обърнах се веднага. Пред мен стоеше почти двуметров мъж на около 35-40 години. „Да…е…и?“ – отговорих аз. „Икам да Ви помоля за една услуга – каза той и продължи – бихте ли ми услужили с 5 евро?“ Втренчих се в небръснатото му лице и се опитах да преценя дали наистина се нуждае само от 5 евро или ме взима за „шаран“. По различни причини се почуствах много неприятно. Време за по-дълго умуване нямах. Бръкнах бързо в портфейла. Извадих една банкнота от 10 евро и му я подадах. Човекът прие парите и така се опули, че забрави да ми благодари. Нямах нужда от благодарности, а от положителни емоции за България. Не бях очаквал подобна среща още преди да тръгна. Истинският емигрант неизбежно минава през моменти, ако не на глад, то поне на недояждане. В такива случаи, има три основни начина за оцеляване: носене на куфари, крадене или просене. Аз лично съм носил куфари, но ръка никога не съм протягал. Поради това уважавам всеки, който се поти за да яде. „Елегантните просяци“ винаги имат някаква оправдателна история за разказване. Нямах нито време, нито желание да слушам неговата. Освен , че бе чул разговора на български, той бе видял и „паспорта“ ми. Това означаваше, че е ме е следил внимателно, като рибар който избира мястото за хвърляне на въдицата. На аерогарата всички бързат за някъде. В човешкото течение, пред стълбата на самолета, няма време за дълги разговори. Петте или десетте евра не спасяват положението, но умножени по 10, освободени от данъци и такси те променят нещата. До сега просяци имаше само пред черквите и светофарите. Обстоятелствата и хората явно се менят.

Comments

comments