Ако посетител на Лувъра научи, че някой от 10-те хиляди потомци на френския крал иска да му върнат двореца, той ще онемее.
Като младежи на всяка екскурзия пеехме какви ли не песни. Една от тях беше именно тази – „Рицари на дървената маса”. За мое учудване във Франция след няколко чаши божоле моите състуденти подемаха абсолютно същата песен. Нито музиката, нито текстът се различаваха.
С времето откривах десетки други прилики между двата народа. Заедно с тях и доста разлики, както в песните, така и в действията. Последната разлика се отнася до собствеността на имотите на бившите български монарси. Предполагам, че докато президентът – генерал Румен Радев, е пилотирал френския „Рафал”, съпругата му Десислава е посетила „Лувъра”.
Сегашният най-голям музей в света е бил замък, обитаван от Краля и неговото семейство. От там са тръгвали кръстоносците през средните векове, след като са щракали катинарите на „поясите за вярност” на съпругите си. За тази варварска традиция много не се говори.
За сметка на това легендите за доблестта и щедростта на рицарите попълват цели етажерки в библиотеките. Тези, които успяват да се завърнат с главите върху раменете, са произведени в благородници. Това е френският „елит” до 1789 година. От тази дата хората решават, че всички са равнопоставени пред закона граждани и слагат край на наследствените привилегии.
Земята получават най-работливите, а замъците стават музеи, достъпни за туристи от цял свят. Как би реагирал един български посетител на Лувъра, ако научеше, че един от десетте хиляди преки или косвени наследници на Краля е предявил искане за връщане на собственост пред държавата, защото прадядо му е обитавал този замък?
Той ще онемее! Същата реакция се наблюдава и сред българското общество днес, след поредните колебливи изяви на управляващите по въпроса за „царските имоти”. Въпреки, че дебатът изглежда извън международната актуалност, той избухва редовно в парламента, медиите и не само там.
Причината може би е липсата на „средни векове” в българската история, но България не е единствената страна, „изчезнала” за известно време от картата на Европа. Как постъпват например съседите ни, споделили нашата съдба? Адвокатите на г-н Сакскобурготски сочат с нескрита закана гръцкия пример.
„Гърция беше осъдена в Страсбург!” Е и?! Аргументът може би е верен, но гърците не промениха с милиметър решението си, и не само това. Те забраниха на престолонаследника да стъпва на гръцка земя! Много странно, за Румъния никой не говори, като се изключи тъжната вест за смъртта на Краля?
Румънците, без да поставят под въпрос републиканската система, изпитват уважение и признателност към Михаил I-ви. И има защо. След падането на „Берлинската стена”, Кралят се върна и подари цялото си имущество на румънския народ.
Тридесетгодишният принц Михайло, роден в Лондон, пълноправен наследник на династията Караджорджевич, няма имотни претенции и се държи далеч от политическия живот на Сърбия.
На 9 февруари 1917 година от столицата на Швейцария – Берн, потегля странен влак. Композицията е бронирана, а един от вагоните е пломбиран или непроверяем, защото е дипломатически. В него пътуват Ленин, съпругата му Надежда Крупская и тридесет съмишленици.
Пътуването трае два месеца. Вагонът минава през Германия, Швеция и Финландия. Когато Ленин и компанията му слизат от влака в Петроград, те са посрещнати от оркестър, който свири „Марсилезата”. По това време в Русия още никой не е чувал дори за „Интернационала”.
Химнът на световния пролетарият се появява по-късно. След седемдесетгодишна употреба той бе посипан с нафталин. За разлика от него „Марсилезата” е по-млада от всякога, защото зове за непримиримост.
„На оръжие граждани, стегнете редиците – напред! С нечистата кръв браздите да напоим!” Тези думи, както и съпровождащата ги музика, обясняват защо в някои общества няма колебание, когато стане дума за принципи.
Статията е публикувана в Plovdiv Time
Зареждане ...
Вашият коментар