Беше краят на май. Учебната година беше приключила и всички очаквахме дипломите си. Директорът на полиграфическия институт, който завършвах, прати дежурния с покана да се явя при него. Той отлично знаеше, че не разполагам с никакви финансови резерви.
Затова не се учудих, че аз съм първият випусник, на който връчва обява за работа. Ставаше дума за технически ръководител на малка печатница, който да разпределя работата между работниците, да следи качеството и сроковете на изпълнение. Откровено казано, аз не познавах добре тази функция, но в обявата имаше едно условие, което ми вдъхваше надежда.
Кандидатът трябваше да бъде представителен, с изряден външен вид. Едно от задълженията му се състоеше в посрещане и преговори с клиентите. Купих си веднага един евтин костюм. Близък приятел ми услужи с вратовръзка и в уречения ден станах рано. И без това спах като заек.
Цяла нощ се събуждах и гледах колко е часа. Печатницата се намираше на една улица в 14-ти район на Париж. Точно на три спирки с метро от квартирата ми. Беше седем и нещо, когато тръгнах за срещата. Трябваше да бъда там в 9 часа. Не се качих на метрото. Вървях бавно и се спирах от време на време пред витрините, за да проверя как изглеждам.
Времето обаче като че ли беше спряло. Към 8 часа вече бях стигнал до улица „Алезия“. Там се намираше печатницата. Завих по една пряка уличка и влезнах в първото бистро. Казваше се „Льо Паради пердю“(„Изгубеният Рай“). Добрах се с мъка до тезгяха, окупиран от десетина работници, облечени в дочени дрехи.
Костюмът и вратовръзката не направиха добро впечатление. По това време „класовата борба“ не се вихреше само зад оградата на заводите „Рено“. Тя се чувстваше във всички бистра в близост с фабрики и работилници. Един млад сервитьор, с малка руса брада, поднесе кафето което бях поръчал.
Отпивах бавно и поглеждах редовно часовника. Когато прецених, че е време да тръгвам, поисках сметката. Франк и двадесет – каза сервитьорът. Бръкнах в джоба на сакото, на панталона, пребърках всички вътрешни джобове. Не намерих нищо. Работниците наоколо оставяха един след друг чашите с калвадос на тезгяха и се вслушваха с интерес в случващото се.
Сервитьорът чакаше пред мен с добронамерен поглед. Проблем ли имате ? – попита той спокойно. Червен като домат, започнах да заеквам. Този костюм слагам за първи път. Забравил съм си документите, портмонето е в другите дрехи. Имам първа среща за работа, тук наблизо…
Не се притеснявайте – каза той. Ще платите друг път. Успех Ви желая. Дано Ви назначат! Собственикът на печатницата ме посрещна радушно. Моето настроение беше отлично. Случилото се в бистрото повдигна самочувствието ми, защото заздрави у мен вярата в добрината и човещината.
Дайте ми пример за най-важното качество, което един технически ръководител трябва да притежава? – попита работодателят.
Да не казва никога „Не знам“! – отрязах самоуверено аз и бях назначен за пробен период от три месеца.
След изтичането на този срок, назначението ми стана окончателно. Работата ме погълна изцяло. Посрещах клиенти, изчислявах оферти, следях изпълнението на поръчките. Сутрин отварях печатницата първи. Вечер си тръгвах последен. Работният ми ден достигаше често 12 часа.
Прибирах се грохнал от умора. Нямах време за нищо. Собственикът изглеждаше доволен. Той увеличи заплатата ми и аз се преместих в нова квартира в друг квартал. Никога не забравих случилото се в „Льо Паради пердю“. По разбираеми причини отлагах връщането там. Към края на годината за празниците собственикът ми даде няколко почивни дни.
Точно преди Коледа реших да върна дългът си. Влязох бистрото, но без костюм и вратовръзка. Работниците пак сърбаха калвадос с кафе на тезгяха. Червендалест сервитьор попита какво ще поръчам. Бих искал да поговоря с Вашия колега – отговорих аз.
С колегата ли? Веднага ще го извикам Гас-то-н! – извика той, към залата. Висок сервитьор с лунички избърса бързо ръцете си в една пачавра и пристъпи към мен: Какво има?! Извинете аз исках да поговоря с Вашия колега, не с Вас – отвърнах вече видимо затруднен.
Ей, Ги! – извика на свой ред, сервитьора с луничките – Търсят те! Само след минута от дъното на бистрото се забърза към нас третият сервитьор, по-нисък и по-дебел от червендалестия. За мен нещата ставаха сложни. Тримата сервитьори стърчаха пред мен като ламбени шишета. Друг колега явно нямаше.
Работниците от тезгяха не само оставиха чашите с калвадос, но дори ни заобиколиха. В погледите им прочетох известна доза неприязън. Започнах за сетен път моя разказ за кафето което бях пил през месец май и което не бях платил на „сервитьора, който го няма“. Тук друг освен нас тримата, никога не е имало! – изстреля червендалестият.
Защо не сте платил?! – отсече строго високият с луничките. Нали ви казах, че бях с нов костюм! – отвърнах отстъпателно аз. Е, момчета, тука има един дето не си е платил, защото бил с нов костюм! – извика един от работниците и прихна да се смее.
Около мен настъпи лека суматоха. Всички клиенти се опитваха да ме зърнат. Касиерката напусна табуретката, на която седеше, и си проби път към мен. С нескрито недоверие жената попита: Колко беше годишен „този сервитьор“? Между 30 и 35, небръснат и рус – отвърнах спокойно.
Очите, помните ли ги? Да, сини. Кажете, приличаше ли Ви на някой по-специално?! Да, на Исус Христос – отвърнах без да мисля много-много. Блъсканицата около мен внезапно спря. Погледите на сервитьорите щяха да ме изпръскат от изненада. Касиерката се прекръсти набързо. Погледнах за последен път към дъното на залата. Там нямаше никой.
Когато тръгнах да излизам, работниците се отдръпнаха мълчаливо от пътя ми.
Статията е публикувана в Plovdiv Time
Зареждане ...
Вашият коментар