Винаги съм избягвал да пиша по този въпрос. Не става дума нито за скромност, нито за геройство. Хората, които са се събудили след кома, не обичат да си спомнят. Всички разговори обаче неизбежно засягат, пряко или косвено, моето излизане от България. Мълчанието ми по този въпрос може да бъде изтълкувано погрешно.
Като спортист ходих три пъти в странство. Първо в Югославия, после в Унгария и накрая в Чехословакия. Всеки път при мен идваше човек от МВР, когото добре познавах, и ми казваше:
– Гарантирах за теб. Обещаваш ли ми, че ще се върнеш?
Той беше женен, имаше малка дъщеричка. И трите пъти му отговорих:
– Благодаря ти за това, което си направил. Ще се върна.
Малко преди да се уволня от военна служба един подполковник, завеждащ „Специалната служба“, с когото бях в добри отношения, ме повика в кабинета си. Покани ме да седна и отвори металната каса, в която съхраняваше документи и досиета. Извади едно, на което бяха написани трите ми имена, и ме остави да го прочета. Досието фактически бе посветено на произхода ми. На близки и далечни роднини. Всеки ред бе подчертан със син молив. Един-единствен ред бе с червен цвят – този, който казваше, че съм бил пионерче…
– Нямам право да ти давам какъвто и да било съвет – каза тежко подполковникът, – но на твое място, с такава характеристика, аз не бих останал в България…
След като се уволних, започнах работа в държавната печатница на пощите. С моя съученик Митето Василев печатахме марки на три смени. Заради отровните изпарения ни даваха безплатно по литър прясно мляко. Никога не можах да глътна нито капка. От миризмата ми се повдигаше. Надницата ми беше 5 лева. Толкова струваше порция кебапчета, без пиенето. Ежедневието ми беше на хиляди години от героите на романите, с които заспивах. Жюлиен Сорел на Стендал и Мартин Идън на Джек Лондон едва ли биха се примирили с безизходицата, в която затъвах. Лягах си и се събуждах с въпроса: това ли беше животът, който трябваше да преживея? Защо да не мога да уча и да пътувам безгрижно, както някои мои връстници? Между нас, българските младежи, и западноевропейските ни приятели нямаше разлика. Защо те можеха да правят каквото си искат, а за всяка наша проява трябваше да има отговорник, водач, придружител, ръководител? Без да съм дълбоко убеден, започнах да разпитвам около мен, как се бяга от България? В хотел „Славия“ ме запознаха с италиански шофьори на ТИР-ове – хладилници. Те ми предложиха да ме прекарат за 500 долара. Отказах. Не се виждах свободен, но във формата на сталагмит. Корумпиран железничар, срещу 100 долара, щеше да ме завърже под един спален вагон на Ориент Експрес. Благодарих вежливо, но не приех. При мисълта, че на Калотина някой старателен граничар можеше да надникне под вагона и да каже: „Какво прави това момче тука?“, ми настръхваха косите. Въпреки това, фактът, че този вид предложения стигаха до моя милост, означаваше, че пътеката за минаване от другата страна на такива като мен беше добре утъпкана. Започнах да получавам пощенски картички от Лос Анжелес, Торонто и Лондон. Близки и по-малко близки приятели, не знам защо, държаха много да ми покажат как изглеждат „Сънсет“ булевард и „Пикадили“. За мое огромно облекчение чехите размърдаха ледовете и аз започнах да вярвам в ангелското общество на Дубчек, благодарение на което може би нямаше да се пъхам в хладилен вагон, за да стигна до „свободния свят“.
В началото на август 1968 видях как една френска кола „Симка“ мина върху „островчето“ за пешеходците, които чакаха да се качат на трамвая. Със смачкан картер, колата продължи петдесетина метра и спря. Изтичах веднага и взех „франсетата“ под крилото си в продължение на десетина дни. Мои приятели изпипаха оловен картер, други ни заведоха до морето, трети ги запознаха с „братовчедки“, говорещи техния език. Всички българи отказаха категорично френските предложения за заплащане. Сбогувахме се на шосето за Димитровград. „Братовчедките“ бяха дошли да превеждат.
– Къде сте догодина? – попитах аз.
– В Катманду – отговориха ни те.
– А по-догодина? – попитах с плаха надежда, че може би ще се върнат при нас.
– В Перу, трябва да видим Макчу Пикчу! – заявиха в хор франсетата и го отпраха към Париж. Ние с „братовчедките“ със стиснати зъби дълго махахме след тях.
На 21 август 1968 година започна „нормализацията“ на Чехословакия. Всички надежди и мечти на моето поколение за някакво ново общество бяха смачкани завинаги. Приятелите от „Славия“ ме запознаха с един мълчалив, висок човек от Трън. Той ме дръпна настрана:
– Ти ли искаш да бягаш? – попита човекът.
– Да.
– Ще те прекарам за 1000 франка. Съгласен ли си?
– Да.
После се обърна и си отиде. Седнах на масата с приятелите. Никой не ме попита нищо. В първите дни на септември двама цивилни ме взеха от къщи и ме заведоха на „Московска“. Мисля, че там се намираше 6-о управление на ДС. Дали защото влизах за втори път в кабинета му, или такъв беше етапният ред, полковникът се обърна към мен на ти:
– Пак си тръгнал по кривия път! Имаме сигнали даже от твои приятели. Защо не ме послуша? Нали те бях предупредил? – каза полковникът с привидно бащински тон.
– Какво искате да кажете? – опитах се да изглеждам изненадан аз.
– Срещаш се с чужденци, сменяш валута, разпространяваш западна музика…
– Не виждам какво лошо има в това. Опитвам се да живея и да работя като нормален човек. Сравнявам това, което учих в училище, с обществото, в което живеем, и си задавам разни въпроси. Може би някой ме е чул и ви е предал погрешно мислите ми…
– Какви въпроси си задаваш?
– Например какво би ви казал Вапцаров, ако беше жив и чуеше упреците, които ми правите. Защо например децата на Номенклатурата могат да срещат „чужденци“, да слушат западна музика колкото си искат и да пазаруват в Кореком, а аз не?!
Полковникът ме слушаше мълчалив. По едно време се изправи и отиде към стената, на която висеше картата на България.
– Ела да видиш къде сме те зачислили. Нали знаеш Добруджа къде е? Е, в това село ще бъдеш изселен, ако науча, че отново си се занимавал с неща, които не са ти работа – каза той, а пръстът му остана залепен за картата.
Прибрах се смазан от това, което бях чул. Такива като мен нямаха право да мечтаят и да се залъгват. Реших да си подам оставката. Не ми се дишаха повече отровните мастила. Спрях да ходя в „Славия“. Аз, който бях израснал на улицата, се затварях вечер в стаята и учех френски думи. Liberte – ли-бер-те – сричах усърдно аз, и музиката на езика ми връщаше надеждата.
Беше 19 или 20 септември. Телефонът иззвъня. Топъл женски глас се представи:
– Аз съм Весела, запознахме се миналата седмица. Надявам се, че не си ме забравил…?
Как се забравя манекенка, която току-що беше излязла на корицата на списание „Лада“? Момичето беше чернооко, тъничко и ми направи впечатление с красотата и скромността си. Познавах други, които без да са манекенки се спъваха непрекъснато по „Славейков“, толкова им бяха вирнати носовете. Искрено се зарадвах, че момиче от нейната класа ми се обажда. Започнахме да се уговаряме за среща, но аз не издържах и є предложих – веднага. Тя поиска няколко минути, за да промени програмата си, и ми обеща да позвъни отново. След десетина минути Весела отново се обади и ми определи среща в 9 часа на площад „Македония“. Имах цял час време, за да се подготвя. Тъкмо бях хвърлил самодоволен поглед в огледалото, горд от първата ми среща с манекенка, и чух, че на вратата се звъни. Когато отворих, видях човека от Трън.
– Готов ли си?
– Не, не… изобщо не предполагах, че ще дойдеш така внезапно… освен това не съм се сбогувал с никого…
– Човек, който бяга през граница, не се сбогува… Ако не си готов – кажи. Оставям те на мира, но никога повече не ме търси. Забравяш ме… Ясно ли е? – човекът от Трън почти се обърна да си отива.
– Какво да взема? – попитах примирен.
– Нищо не ти трябва, освен топли дрехи. Никакви документи, никакви адреси, всичко трябва да ти е в главата.
Заедно отидохме на срещата с Весела. Най-близкият ресторант беше „Ерма“, на „Алабинска“. Ресторантът беше празен. Седнахме на една маса в дъното. Спомням си, че погледът на Весела се спря последователно върху анорака, туристическите ми обувки и дебелия вълнен панталон. Човекът от Трън не обели дума през цялата вечеря. Аз се измъчих, докато преглъщах един картоф, повече не можах. Когато излязохме навън, аз се извиних, че не мога да я изпратя. Вместо да се обиди, Весела се доближи до мен, хвана ме за ръката и ме попита нежно:
– Мога ли да направя нещо за теб?
– Не, не, не се тревожи, в много скоро време ще ти обясня тази странна вечер. Но сега трябва да бързам.
Моят водач вече махаше с ръка към едно такси.
– Посока Трън – каза той на шофьора.
Оставих Весела на тротоара и не се обърнах повече. Когато пристигнахме, платих сметката и закрачих след водача по една планинска пътека. Той ми обясни, че ще бяга с мен. Писнало му било от България. В Западна Германия имал близки. Но не искал да поема никакъв излишен риск, защото не ме познавал достатъчно добре. Доколкото разбрах, рисковете бяха само за мен. Как можех да знам накъде води тази пътека? Фактът, че от време на време минавахме покрай някоя кошара, не означаваше нищо. Ами ако в края на краищата пред мен отново застанеше някой полковник? Погледнах си часовника. Беше един и нещо. Планината ставаше все по-дива, пътеката – все по-стръмна. Човекът от Трън се спря на една поляна.
– Виждаш ли дръвчетата пред нас?
– Да – казах колебливо, защото дръвчета имаше навсякъде.
– Между тях има опъната жица на 15–20 сантиметра от земята. Ако я докоснеш, в заставата ще зазвъни звънец. До браздата остават около 500 метра. Тук сме точно по средата между две застави. А срещу нас, долу в дерето, до самата река Ерма, е сръбската казарма.
Докато се взирах до болка в посоките, които сочеше ръката му, далечен кучешки лай прекъсна обясненията на водача.
– Нямаме късмет – започна объркан той, – аз не съм бил тук от май месец. Обикновено пускат кучета само в извънредно положение. Връщаме се, ще опитаме друг път!
– Аз не се връщам! – отсякох спокойно и се учудих сам на себе си.
– Аз съм до тук. Ако ти наистина си решил – бягай, защото вече са ни подушили. Желая ти успех!
След като ме прегърна несръчно, той хукна обратно по нанадолнището. Стоях и се ослушвах. Започна да ръми. Стигнах предпазливо до дръвчетата и запрескачах невидимата жица. Изведнъж чух кучешки лай съвсем близо и хукнах като ужилен напред. В това време заваля истински пороен дъжд. Започнах да се хлъзгам и да падам. Парче кал ми влезе в устата. Аз плюех и тичах. Шипове и тръни ме удряха по лицето. Раните ми пареха. Опитах се да тичам с ръце пред очите. Тогава чух първите откоси на граничарските автомати. Оставих шиповете. Не усещах повече никакви болки. Свистенето на куршумите оставя незабравим спомен в ушите на всеки, който им е слушал музиката. Без да спирам, започнах да се моля на глас. За минимум време обещах на Христос максимум неща. Убеден съм, че ме е чул. Тъмнината беше пълна. Ориентирах се само по шума на реката. Въпреки отличната ми физическа подготовка, умората започна да ми „отрязва“ краката. Трудно си поемах въздух. С последното падане реших, вместо да тичам по билото на планината, да се докопам по нанадолнището до реката. Свих се на кълбо и се затъркалях върху храстите. Реката Трън беше до колене. Студената вода ме освежи. Седнах облекчен за почивка на един камък. Кучешката опасност беше отстранена, оставаха хората. Един ден някой ще трябва да обясни – защо сърбите връщаха българските бегълци…?
В река не може да се тича. За късмет аз джапах по течението. Напредвах мъчително, но повече не чувствах примката на страха около гърлото ми. Внезапно светлинен лъч ме ослепи. Самотен прожектор изпълняваше кръгообразни движения. Неговата светлина ми позволи да видя, че пред мен стоеше нова телена мрежа. Гмурнах се под нея. Веднъж минал от другата страна, разбрах, че съм в двора на сръбска казарма. Зарадвах се много. Опасността от слепите куршуми също отпадаше. Кой ще да е този новобранец, който да стреля по мен в двора на комшийската казарма? Поради чешките събития всички югославски части бяха под бойна готовност. В градовете беше въведен военен час. Излязох на брега на четири крака и продължих пълзешком. При всяко завъртане на прожектора напредвах с по 2–3 метра в неосветения 180-градусов периметър. Напуснах казармата, както бях влязъл – с гмуркане под телта. Часовникът ми показваше 3 и половина. Затичах отново, този път по-бавно, като старателно регулирах дишането си. Едва след шест часa небето започна да просветва. Около мен – само чукари с храсти от тръни. Пълна пустош. Сърбите явно бяха занемарили този пограничен район. Беше почти осем, когато забелязах стадо овце и хора около него. Продължих пеша и прикривах вълнението си, поемайки дълбоко въздух. С издути до болка дробове доближих овчарите и въпреки че имах часовник, попитах:
– А бе, колко ви е часът?
– Осем и десет – отговориха те на чист български и моите колена се подкосиха. Значи съм тичал в кръг?
– Не бой се – каза една жена, – ние сме си българи, но тука е Югославия.
Докато ги гледах изумен и се опитвах да се държа достойно, премръзналите от мокрите дрехи мускули престанаха да ме слушат. Първо затрепериха краката, после рамената започнаха да се тресат и накрая челюстите ми затракаха неудържимо. Хората ме наметнаха с едно бодливо одеяло. Някой ми подаде шише ракия и комат хляб. Успях да глътна една-две глътки. От треперещата ми отслабнала ръка и хлопащото чене ракията се разля по брадата, потече по шията и стопли гърдите ми. От срам, от облекчение и радост аз избухнах в неудържим смях. Ракията ме мокреше и съживяваше, зъбите ми тракаха, а аз се смеех с глас. Овчарите се заразиха от мен и прихнаха да се смеят и те. После двама от тях ме поведоха към селото. Същия ден имаше пазар. Това означаваше, че имаше автобус за Пирот и Ниш. Пред единствения мост, който прескачаше реката, стояха двама полицаи в черни униформи. Овчарите ги познаваха и отдалече заподхвърляха някакви закачки. Минали на другия бряг, те ми казаха:
– Вчера хванаха едно момче като тебе. Върнаха го обратно.
Мисълта за момчето, което са хванали, не ме напусна никога. Без отговор ще остане и въпросът, който винаги ме гложди: – Защо аз успях, а той не? До живот ще съм му длъжник – на него и на всички останали, на които униформени престъпници стреляха в гърба.
В Италия влязох през Нова Горица. Пресякох „ботуша“ по диагонал и пропълзях френската граница между Вентимиля и Мантон. От Трън до Париж стигнах за 20 дни. Отслабнал бях с 5–6 килограма. Понеже нямах нито презрамки, нито колан, панталоните ми се свличаха до коленете. Ходех с ръцете в джобовете, докато не намерих дебела връв, с която се препасах. Така, с хлътнали бузи, но със светнали от радост очи, се явих пред френските полицаи. Обясних им, че в моето семейство има три поколения двойни поданици и въз основа на това аз изявявам желанието си да получа също френско гражданство. Изглежда, съм бил достатъчно убедителен, защото те ми връчиха една хартийка – „ресеписе“ – и ми казаха, че ще ми се обадят веднага, след като проверят казаното от мен. 48 часа след това аз стисках френския паспорт и тананиках, излизайки, от полицията: Liberte – ли-бер-те.
– Cherie (шери) – подсказа полицаят на входа и ми намигна. Това беше истинският френски израз – либерте шери. Или „скъпа моя свобода“.
С получаването на френски документи за самоличност аз веднага отпадах от списъка за помощи, заделени за политическите емигранти. Не бях дошъл във Франция за социални облаги или поддръжки. С връв около кръста, вместо колан, и една четка за зъби в джоба, аз най-сетне бях свободен и равноправен човек. От първия час на моето пребиваване в страната, която бе създала Хартата за „правата на човека“, моето съзнание и поведение се ръководеха само от универсалния принцип – права и задължения. Работех и живеех с мисълта, че някой ден, по моя път ще тръгне друг българин. Днес съм спокоен, защото знам, че всеки мой сънародник, който почука на вратите, през които съм минал, ще бъде посрещнат с уважение.
През 80-те години истински поток от кандидати за политическо убежище нахлу в Западна Европа. Един изпуснал самолета, защото не си бил навил будилника, друг дошъл при приятелка, па не му се връща. Чули, не дочули за мен, тези хора бяха убедени, че политическите ми позиции ми носеха някакви „политически“ дивиденди. Помощта, която оказвах, се състоеше само в упътване и превеждане на закони. Пипнали веднъж документите, в повечето случаи тези хора спяха с месеци безплатно по хотели. Получаваха пари или купони за храна. След това се изреждаха за помощи по черквите, Червения кръст и какви ли не благотворителни фондации. Никой от тях до 1989 година не написа ред срещу комунизма. Никой не се изяви политически. Уредили себе си и семействата си, всички тези хора заемаха в даден момент позата на „политическата жертва“. На чаша кафе те се вайкаха, че ние (българите) нямаме нито Валенса, нито Хавел. От цялата тази „нашенска гьонсуратщина“ най-интересчийски се оказаха бягствата на легационните чиновници и кадри от разузнаването. Тези хора, които бяха папкали с години „народните кебапчета“, чиито апартаменти, коли и всякакви разходи в западните столици плащаше България, в деня, в който трябваше да се върнат, прескачаха на отсрещния тротоар „по политически причини“! Случаят Владимир Костов е върхът. След три мандата като кореспондент на „Работническо дело“ в Париж, откъдето лъжеше безочливо българския народ, този полковник от ДС „избра свободата“. Вместо да се скрие от срам някъде, защото „предаде“ своите, този човек се напъха на работа в радиостанцията „Свободна Европа“, финансирана от ЦРУ, за да приказва точно обратното на това, което говореше до вчера, и то на една и съща публика! Стреляно ли е срещу него или не, никой не може да твърди със сигурност. Ако наистина този човек, който беше „на всички манджи мерудия“, пречеше толкова, днес той нямаше да е жив. Трагедията се състои в това, че Владимир Костов, който никога не е работил в капиталистическо предприятие, започна да учи българите на капитализъм. Че той, високопоставеното ченге, започна да дава уроци по демокрация!
Задръстени от такива като него, средствата за масова информация пропуснаха да пишат за стотиците жадни за свобода и равноправие българи и българки, които бяха застреляни по границите. Комплексирани политици, игнорирайки миналото, се втурнаха да имитират Запада, и най-вече Германия, копирайки дори и наименования на партии. Отново се появи старият комунистически показател – двойствеността, или преимуществото на показното пред истинското. Присаждането на „християндемокрацията“ е най-жалкият пример на съвременното подражателство, защото това типично немско понятие няма абсолютно никакво социално покритие у нас. А между България и Германия има редица истински общи исторически и политически факти. Разстреляните при опит за бягство са един от тях. В Берлин бе издигнат паметник с имената на 588-те жертви, паднали на „стената на срама“.
Един ден и българското общество ще трябва да се замисли за нашите паднали на „браздата на срама“.
Париж, 30 август 1999 г.
Божидар Чеков
Зареждане ...
Вашият коментар