Всеки нормален мъж среща през живота си стотина жени. Спомня си за десетина от тях. Четири – пет не забравя никога. В моя списък, първата е Бисерка Донева. Тази случка се разви в началото на шейсетте години, но в съзнанието ми това беше вчера.
Бисерка беше на 14 години, аз на 15-сет. Двамата живеехме на улица Самуил, на 300 метра един от друг. Тя на ъгъла с Парчевич, аз в диагонал – на ъгъла със Солунска. Срещахме се всеки ден в училищния двор. Солунска се казваше Васил Коларов. Витошка – булевард Сталин, а Борисовата градина – Парка на свободата. Днес само името на училището ни – Патриарх Евтимий остана непроменено. Независимо от имената на улиците, българските майки раждаха деца. Децата ставаха юноши и след това мъже. Колелото на живота се въртеше без да държи сметка за броя на отрядни и дружинни ръководители. Тогава момичетат носеха черни престилки с бели якички. Дългите коси бяха забранени, освен тези с плитки. Задължителната униформена представителност, позволяваше на по-хубавите момичета да изпъкнат със собствените си физически качества. Относно красотата, Бисерка нямаше конкуренция. Тялото ѝ беше стройно, гърдите – леко набъбнали, походката – на момиче, което съзнава стойността си. Косите ѝ бяха прибрани в една дълга дебела плитка, която я отличаваше още повече от останалите съученички. Без да съм виждал бележника ѝ, знаех, че по всички предмети имаше шестици. Не си спомням да съм я виждал да се смее, дори когато приятелките ѝ се превиваха от смях. Освен това, имаше нещо тъжно в погледа ѝ. По-късно разбах, че живее сама с майка си и че баща ѝ е избягал в Канада. Моят баща беше избягал във Франция, но това не ми пречеше да участвам във всички лудории, които момчетата от нашата махла организираха редовно. С Бисерка започнахме да се „бройкаме“ в училищния двор. По време на екскурзиите в провинцията, аз правех всичко възможно да съм близко до нея. В последствие констатирах, че тя също си пробива път към мен. Няколко пъти я виждах на прозореца на нейната кооперация, да гледа към моя апартамент. Веднъж се престраших и ѝ махнах с ръка. Бисерка направи същото. Положението ставаше сериозно. Усетих първите тръпки, които в подобни ситуации пречат на съня. За съжаление, след последния звънец, Бисерка се прибираше своевременно у тях. От моя страна, аз, никога не си губих времето с писане на домашни. С момчетата от махлата ритахме топка, играехме на топчета или седнали на тротоара – просто се надлъгвахме. Телевизионните постове бяха рядко явление. Радио – никой не слушаше. По-големите от нас неизбежно говореха за гаджета. След всеки купон, организиран около някакъв рожден ден, одумването „кой на коя се е пуснал“, се разнасяше от уста на уста. В повечето случаи младежкото въображение надминаваше в пъти реалността. Аз слушах внимателно, но не споделях с никой вълнението което ме тресеше. Коментариите на хлапаците от махлата нямаха нищо общо с чувствата ми към Бисерка. Не мога да твърдя, че съм бил влюбен. Със сигурност се вълнувах искрено от настоятелния ѝ поглед и съзнавах, че съм готов да предпиема нещо, без да знам точно какво. Освен това, една друга важна подробност ме предизвикваше да действам. В училище, никой не се опитваше да сваля Бисерка. Не че момичето отблъскваше, съвсем не. Просто най-активните „свалячи“ се бяха отказали, защото съзнаваха, че нямат шанс. В съзнанието на мъжлето, което се пробуждаше у мен, възможността да натрия носовете на всички съученици, също беше от значение. Много голямо.
През едно междучастие аз се обърнах към нея с думите:
– Искаш ли да отидем на кино? – Бисерка изобщо не се учуди от предложението ми.
– Кога? – Отвърня тя.
– В неделя..?
– Трябва само да попитам майка.
Едва ли имаше по-радостен човек от мен, не само този ден, но и следващите дни.
По това време в София, много рядко пускаха западни филми. По някакво щастливо съвпадение, в една кинозала на Пироцка даваха филма „О кей Нерон“. Всички говореха за него. Оставаше проблема с парите. Трябваше да го уредя по най-бързия начин. Още на другия ден разбих няколко тавана и с няколко бакърени джезвета затичах към вторични суровини. С банкнотите в джоба и съответното повдигнато самочувствие, аз съобщих на Бисерка, че съм готов.
– Ще трябва да ме вземеш от къщи – каза тя. Мама иска да се запознае с теб.
Изгладих бялата риза, която слагам на 24 май. Сложих си един черен панталон и рано в неделя след обяд натиснах звънеца на вратата, на която пишеше Семейство Доневи. Отвори ми една едра жена, зад която зърнах Бисерка. Тя ни пожела учтиво приятна разходка. В гласа ѝ долових безпокойството на човек, който прави услуга с ваза от кристал.
Бисерка беше много изтупана. Синя кадифена рокля, леко вталена, ѝ стоеше като ръкавица. В края на обичайната плитка имаше закопчана панделка. Бяла якичка и бели чорапки допълваха официалната ѝ представителност. Отсечката между Парчевич и Солунска се оказа много по-оживена от обичайното. Веднага разбрах защо. Предишния ден, аз се бях доверил на един от по-възрастните махленски „свалячи“. Направо го попитах, как да постъпя с момичето. „Ще ѝ пуснеш ръка, като загаснат лампите и готово! – каза той. Същият дангалак с още десетина момчета, се бяха подпряли на оградата на училището и ни разсъбличаха с очи. Видях че майката на Бисерка наблюдава от прозореца. Моята майка също се показа от ъгъла със Солунска. Бисерка крачеше невъзмутима с високо вдигната глава. Възхитен от нейното самообладание, аз се опитвах да съм в крачка с нея. Като преминахме Алабин се почувствах по-спокоен. По-нататък никой не ни познаваше. Пред кинозалата имаше блъсканица, но аз бях купил билетите предварително и ние се настанихме на балкона. С това приключи лесната част от рицарското ми ухажване. След нея всичко се провали. От филма нищо не видях, с изключение на сцената с Нерон, който се опитва да яде легнал. В тъмнината на прожекцията, аз направо се сковах от притеснение. Как да „пускам ръка“ на най-респектираното момиче от нашето училище? Ами ако ме отблъсне? Разплаче и си тръгне? Ръката ѝ беше поставена на лявото бедро, точно до моето. Колената ни почти се опираха. На моменти публиката се смееше. Бисерка – също. Започнах да броя до 20. След това обратно, от 20 до едно. Накрая отидох до 100 и обратно, докато филма приключи. Бисерка сияеше, както сияят печелившите от държавната лотария. За сметка на това аз вървях като попарен. Някъде по Солунска купих два сладоледа и това ми позволи да печеля време. Просто нямах думи. Възмутен бях от моята собствена нерешителност. Следващите дни, с увиснал нос, избягвах да споделям случилото се. Дните се занизаха, седмиците и месеците също. По неразбираеми причини, Бисерка изчезна от училищния двор. Попитах тук там за нея. Никой не беше я виждал. Един ден не издържах и се качих на последния етаж на нейната сграда на ъгъла на Самуил и Парчевич. Звънях продължително, докато една възрастна съседка ме нападна грубо:
– Защо звъниш така? Ще събудиш умрелите!
Пред недоумението ми тя продължи:
– Двете заминаха за Канада…
Десет години по-късно аз също посетих Канада. Прекарах три дни в Торонто, при един приятел. Той беше избягал през Триест. Работеше нощна смяна и се прибираше сутрин грохнал от умора. Не му казах нищо за Бисерка Донева.
Божидар Чеков
Зареждане ...
Вашият коментар