Всички са чували за операта „Сватбата на Фигаро“. Излишно е да се припомня, че музиката е на Моцарт. Малцина са тези обаче, които знаят кой е Бомарше. Всяка опера има две съставни части – музика и постановка. Ако музиката е лоза, постановката са колците с телта. Моцарт прочита текста и само за пет седмици композира музиката. За да бъде приета от цензурата, той изрязва най-разрушителните за монархията подигравки. Въпреки съкращениеята, израза „Фигаро тук – Фигаро там“ става символ на новото зараждащо се отношение на закрепостените към аристократите. Сузана и Фигаро са влюбени и предвиждат женитба. Техният „собственик“ – Граф Алмавива изисква правото си, преди венчилото – булката да мине през неговото легло. Операта е представена за първи път през 1786 година във Виена пред императора. Тя е една от най-прочутите опери за всички времена. Венецианецът Джиакино Росини, споделя творческия порив на Моцарт след като се запознава с пиесата на Бомарше „Севилският бръснар“. Тя също е заредена със социална сатира, предвестник на политически сътресения в Европа. Премиерата на операта се състои през 1816 година и не слиза от световните сцени и до днес.
Пиер Огюст дьо Бомарше е типичен образ на блестящ френски политик от края на XVIII-век. За разлика от много други, той е изключително находчив, опортюнист и зареден с писателски талант. Около него френското общество се тресе от всякакви течения и тенденции. Всички те вървят към един и същ кръстопът, на който няма светофари. Първата грижа на младият Пиер Огюст е да оцелее. Втората – да се изкатери, колкото се може по-високо по социалната стълба. Той е всичко друго , но не и идеалист. Син на часовникар, Бомарше не желае да остане в кастата на занаятчиите. Кралят и обкръжението му, комфорта на аристокрацията привличат като магнит амбициозния младеж. Този бляскъв свят обаче е достъпен само за благородници. Конкретно това означава – само за едри земевладетелци. Има два начина за постигане на необходимото богатство. Първият е по наследство и вторият – чрез женитба. Голяма част от застаряващите благородници се женят за съвсем млади жени. Най-често това са красавици – дъщери на обслужващия ги персонал. След смъртта на благородника, младата вдовица е самотна, но с титла и имот. Този вид невести – втора употреба, са трамплин за опортюниста Бомарше. Не всеки може да бъде Казанова. Необходима е красота, мъжественост, но и култура и обаяние. Бомарше ги притежава. Освен това той е весел и забавен събеседник. Първата му съпруга Мадлен-Кристин Обертен е десет години по възрастна от него. Той на 24, тя на 34 години. Любовната идилия трае само една година, защото вдовицата-младоженка умира внезапно. Вдовецът се утешава с наследството, което е достатъчно голямо, за да му позволи да носи титлата благородник. Синът на часовникаря вече е „дьо“ Бомарше. Благодарение на наследеното богатство, той закупува поста на „Секретар на Краля“. Щастливият вдовец прониква в най-близкото обкръжение на монарха. Следва втори успешен брак. Новата изгора Мари-Кристин Левек е още по-богата от първата. Разликата им е незначителна. Тя е на 37, той на 35г. Брачното щастие обаче отново е помрачено съвсем бързо. Мари-Кристин умира две години след официализирането на връзката им. Наследството е главозамайващо. Дьо Бомарше предизвиква завистта на другите благородници. „Щастливия вдовец“ постепенно се превръща в скандална личност в аристокритичните среди. За сметка на това, благодарение на пиесите, в които разобличава феодалната система, неговата популярност расте. Маркиз дьо Бомарше пише и публикува неуморно. Сатирата, с която са наситени творбите му, жънат огромен успех в големи и малки театри на Франция. И има защо. Под маската на комедията, той поставя въпроса за човешкото достойнство, така както никой друг не го е правил. Според тогавашния закон, всички феодали имат право да обезчестяват дъщерите на слугите си! Представяйки това унижение на сцената, Бомарше се превръща в най-популярният предвестник на Революцията.
Въпреки тази прозорливост, след като революционерите превземат Бастилията, Гражданинът Бомарше едва си спасява главата. Без предлога „дьо“, разорен и самотен, той умира през май 1799 година. Погребан е в „Пер Лашез“.
В Париж има две улици които носят имената на Моцарт и на Росини. Те се намират в тихи и спокойни квартали. В центъра на Париж има един много важен булевард. Той се казва „Бомарше“. По него минават всички манифестации, които водят към Бастилията.
Божидар Чеков
24 май 2020г.
Париж
Зареждане ...
Вашият коментар