Стигал съм до това заключение няколко пъти. Преди години и то не толкова далечни, излизането в чужбина беше трудно. Не всички имаха тази възможност. Сега билета за самолет е достатъчен, но зад граница ситуациите често са по-сложни от трепета в хола на аерогарата.
По време на вечеря в най-тежкия ресторант в Кан – „CARLTON“ се сблъсках за първи път с тази дилема. След приключване на филмовия фестивал, хотелът отваряше врати за конференции и професионални срещи. Моите акционери, американците от най-големия в света хартиен производител – „Интернейшенъл пейпърс“, бяха ангажирали хотела за 3 дни за да съберат и мотивират кадрите от Европа. На първата вечеря, аз се захласнах по височината на таваните, блясъка на полюлеите, папионките на сервитьорите и най-вече на кувертите. На моята маса беше скучно. Германците се възмущаваха, че няма бира, а само вино. Един испанец им се подиграваше, а съседът ми – стар ерген от Милано, шепнеше мръсни вицове. Когато вечерята най-сетне приключи, аз не издържах и пъхнах в джоба си куверта от сребро, върху който беше гравирана марката на производителя. Не, че имах нужда, а за да се похваля на приятели някой ден. Когато всички търговски представители тръгнахме към входа, съвестта ми заработи с 200 км в час. Ами ако ме хванат? Какво ще кажат? Какъв е тоя – чужденец от Изток? Сърбин? Руснак? А-а българин?! Ясно! Мътилката от ужаса в който бих могъл да изпадна заради един сребърен нож, за миг ми напомни Жан Валджан със сребърните свещници. Представих си резила, който щях да хвърля върху лицето на България. Пробих си с лакти път обратно към моята маса. Извадих скришом приборите и ги оставих на мястото от което ги бях взел.
Десетина години по-късно, вече журналист на свободна практика, научавам, че в престижния „Павильон д’Арманонвил“ в Булонския лес, се събират на конгрес всички еврейски организации, по случай годишнината от Холокоста. Сигурен бях, че между поканените ще има и българи. Честването започваше в 10ч. Последна пристигна българската делегация съставена от депутати. Смесих се с нашите сънародници, много възбудени от лукса, който витаеше. Първи влезе Андрей Пантев. Той се отправи към стюардесите, които му протегнаха пластмасова чанта, с тетрадка и химикалка. Той не издържа и попита дали може да си вземе две. Те отговориха положително. Тогава Пантев награби три и извика към останалата група: „Момчета вземайте да не сме капо!“ Може би не всички, но няколко от нашите представители се пресрамиха и си взеха по две три чанти. В тъмната зала, само сцената беше осветена. Оратори от различни страни разказваха какво са направили техните народи за спасението на евреите, по време на немската окупация. Българският представител бе дълго аплодиран по разбираеми причини, въпреки че нито той, нито останалите членове на делегацията бяха преки участници в събитията. Някъде към 11 ч. и половина, входната врата се отвори зад нас и в осветената й рамка се появи една двойка, в която жената се беше увила около кръста на един двуметров плешив здравеняк, като лоза от асма. Двойката мина бавно до мен и аз разпознах евродепутатката Антония Първанова. Фактически красивата монархистка и нейният Ромео бяха дошли само да се нахранят, защото минути след тяхното влизане в залата, бе обявена обедната почивка. Делегати се отправиха към салоните с обилно заредени „шведски маси“.
Втората част на конференцията започна в 14ч. На празните места оставени от българската делегация забелязах само един беловлас наш депутат. Другите не се появиха до края на конференцията. Те вероятно бяха отишли да пазаруват. Представителността и образа на България не бяха тяхна първа грижа.
13 /08/ 2020г.
Божидар Чеков
Зареждане ...
Вашият коментар