Имаше и други. Те потънаха в забравата, но първата – никога. В нея се нанесох на четвъртия ден от стъпването ми в Париж. Намира се на улица Elisée Reclus, на сто метра от Айфеловата кула. Не съм сигурен дали имаше 5 кв.м. Големината на стаята не беше проблем за мен, защото аз нямах никакъв багаж. Носех само дрехите, които бяха върху мен, а в джоба ми имаше всичко на всичко, една четка за зъби. Човек можеше да стои прав само при отварянето на вратата. След това покрива се спускаше полегато към малкия прозорец и обитателят трябваше да прикляква за да стигне до него. Оскъдната обстановка биваше бързо забравена, особено вечер, защото Кулата и нейните светлини, запълваха прозореца изцяло. Никакъв телевизионен екран не можеше да съперничи на гледката с която разполагах. В стаята нямаше тоалетна, дори чешма. Въпросът с телесната си хигиена уредих като се записах в студентския клуб по плуване. Една от изненадите беше липсата на пощенски кутии. За пощата отговаряше портиерката. Всеки ден тя раздаваше писмата след като чукаше по вратите на квартирантите. А стаите на „домашните помощнички“, между които и моята, бяха на седмия етаж! Оказа се, че най-често посещаваният обитател съм аз, защото получавах писма почти всеки ден.
Собственикът на стаята беше внук или правнук на фамилията „Брансион“, притежатели на първите трамваи във френската столица. До днес има спирка с тяхното име. Видях го само веднъж, за да получа ключът от стаята. Вратът ме заболя да гледам височината на таваните и седнах на един хълбок да не изцапам дивана, докато седях. За господин Брансион беше чест да подслони един младеж, прескочил „Железната завеса“, с риск на живота. Той дори се извини, че стаята няма елементарни удобства и не пожела изобщо да говорим за плащане или наем. Подобно уважение срещах почти навсякъде, дори от страна на френските комунисти, най-вече на тези, които заклеймяваха Сталинизма и насилието в Източна Европа.
Аз обаче не бях учил френски. Поради езиковата бариера се чувствах като риба в аквариум. Зяпах и правех неимоверни усилия да разбера какво искаха да кажат хората, които се обръщаха към мен. През деня научавах някоя и друга дума. Записвах ги на лисчета хартия. Нощно време ми беше по-трудно. Сам, със студената светлина на Айфеловата кула, аз препрочитах писмата на приятелите. Отговарях им, но не заспивах. Веднъж се стреснах, защото усетих че по лицето ми текът сълзи. Тогава взех решение пред себе си – да не се предавам! Започнах да пея. Първо възрожденски, след това македонски и накрая – стари градски. По този начин забравях, че съм сам, на непозната територия и постепенно се унасях в здравословен сън. Борбата ми завърши с неочакван успех, който ме развеселява и до днес. Една сутрин под вратата ми се показа лист хартия. На него, някаква прислужничка от съседните стаи, ме молеше да пускам по-тихо музиката от радиото си. От този ден до днес, в съзнанието ми се изгради щит срещу лошите новини, песимизма и безверието. В живота на всеки човека има трудни часове, дни или години. Те минават лесно, или трудно, но все пак минават, в зависимост от вярата, че лошото е временно, а доброто винаги тържествува.
31 Декември Париж.
Божидар Чеков
Зареждане ...
Вашият коментар