На 21 юни президентът на Франция ще оглави тържествено полагане на тленните останки на Мисак Манукян и съпругата му Мелине в Пантеона.
Защо толкова късно – 77 години след разстрела на арменеца и неговият партизански отряд и защо сега?
Най-лесният отговор е – защото никой президент не го е направил, въпреки многобройните опити на арменската диаспора. В последно време във Франция избухна конфронтация между противоположни мнения относно растящата емигрантска вълна. Еманюел Макрон търси да печели време, притиснат от растящата неприязън към чужденците, отдавайки заслуженото на арменеца – герой.
Мисак Манукян е ръководител на групата комунисти, взели участие в повече от 150 атентата между 1941 и 1944 година в парижкия регион. Името на групата е „Емигрантска работна ръка“. Тя наброява около 50 члена, но през ноември 1944 са заловени и осъдени набързо 23-ма от тях. Почти всички са чужденци – арменци, унгарци, италианци, поляци, испанци и евреи. Германската пропаганда по време на процеса, отпечатва и разпространява по цялата страна „Червеният афиш“, който има за цел да дискредитира съпротивата в очите на французите кореняци и в последствие да дестабилизира съпротивата. Целта на тенденциозната информация е да се забие клин между терористите – болшевики, чужденци и евреи, докато кореняците французи според тях са смирени и сътрудничат доброволно на окупационните войски. Всички членове на групата са бити и изтезавани. Осъдени на смърт те са разстреляни на стрелбището на „Монт Валериен“ до Париж през един мразовит ден на февруари 1944 година. Мъчениците отказват да им бъдат вързани очите и умират с изправени глави. Единствената жена от групата – 32 годишната Олга Бранчич, родена в Бесарабия е откарана в Германия и обезглавена на 10 май 1944 година в Щутгард.
Подобно на Вапцаров, Мисак оставя прощално писмо на съпругата си. Ето част от него:
„Скъпа Мелине, мое безценно сираче, след няколко часа, аз няма да съм от този свят. Ще ни разстрелят днес в 15 часа. Аз съм само един доброволец във френската армия за освобождение. Стигнах на сантиметри от окончателната победа. Не изпитвам никаква омраза към германците. Немският народ заедно с всички други народи ще живее в мир с останалите народи след тези война, която ще свърши скоро.“
Саможертвата на групата на „Манукян“ никога не оставила политици и журналисти безразлични. Въпросите са няколко и общо съгласие или единодушие – няма! Кой трябва да се чества Манукян – арменецът, Манукян – комуниста или Манукян – командирът на отряда партизани? Освен това, спорният герой не е притежавал френски паспорт.
Мисак Манукян е роден в Отоманска Турция през 1925 година. Родителите му стават жертва на „Геноцида“, докато той и брат му Гарабет, след редица премеждия, стигат до Марсилия. С помощта на диаспората и комунистическите синдикати намира работа и учи. След няколко години, брат му се разболява и умира. По време на гражданската война в Испания, както всички комунисти той е изцяло на страната на републиканците. Немското нашествие заварва Манукиян сам в средата на френските работници. Германците окупират Елзас и Лотарингия без предупреждение през май 1940 година. Мирният договор между Хитлер и Сталин е унищожен. Хитлер окупира Полша и напада Русия. Втората световна война подпалва континента. Още в първите дни, Мисак Манукян влиза в съпротивата срещу немския окупатор.
Мълчанието на неговите съвременници, на учебниците по история, както и на интелектуалците толкова години е показателно. Преди всичко то доказва, че в националната памет има петна или хора с гузна съвест. Самият генерал Де Гол след като се връща от Лондон заповяда архивите за случилото се по време на окупацията да останат затворени 40 години. Обяснението е просто – да се избегне стихийно търсене на отговорност, което автоматично може да се превърне в саморазправа. Ако се обнародва прекалено подвига на хората на Манукян, изниква въпроса – когато „чужденците“ слагаха бомби по гари и вдигаха във въздуха складове с боеприпаси, къде бяха останалите парижани? Подобно неудобство прозира и при опитите за публикация за „Спасяването на българските евреи“. Във Франция е имало обикновени хора и свещеници, които също са спасявали евреи. Наричат ги „Les Justes ». Те обаче са малцинство в сравнение с останалите французи. Между 1942 и 1944 година повече от 130 000 са натоварени за лагера в Аушвиц от френската жандармерия. Част от тях са жени и деца. Поне половината не са се върнали от Германия.
В самата Комунистическа партия „Случаят Манукян“ също е оставил дълбоки следи. Както всички участници във военната съпротива, арменецът е бил изцяло на страната на Русия и на Сталин. След победата над Германия, разкритията относно насилието на Изток, репресията и лагерите, мнозинството от левицата заклейми „Сталинизма“. Младите членове на партията отказват да признаят „Сталиниста Манукян“. Съпругата на водача на съпротивата Мелине през 1985 година изказва съмнение относно ареста на 23-мата. Според нея те са били предадени от „свои“ за да бъдат спасени останалите членове на отряда, подобно на Командващият френската съпротива Жан Мулен. Предаден на Гестапо от „свои“ и изтезаван, той издъхва от раните си във влака за Германия на 8 юли 1943г.
Макар и със закъснение, инициативата на Еманюел Макрон не може да бъде отмината с пренебрежение. Какъв е точно неговия замисъл е с второстепенно значение.
Саркофага на Мисак Манукян в Пантеона е признание към всички чужденци, дали живота си за свободата на французите.
Божидар Чеков
Зареждане ...
Вашият коментар