Срещнах се с Васката на къмпинга в Булонския лес. Беше зима и вятърът от Сена ни замерваше със снежинки. По това време в София хора припадаха по опашките за хранителни стоки заради поредния политически експеримент – този на Жанвиденовото правителство. За да се спасят от мизерията, стотици българи бяха дошли във Франция да изкарат някой франк за семействата си. Те работеха като бояджии, заварчици и болногледачки.
Беше събота и Васката дойде да ми боядисва хола. През седмицата той работеше като мияч на небостъргач в квартала „Дефанс“. Висеше на въже 7 часа на ден на 200-300 метра и бършеше стъклата на прозорците. В София Васката беше оставил безработна жена, която се грижеше за деца в училищна възраст. Той се гордееше с риска, който беше поел и му се искаше да го видя как работи.
Ела да видиш, няма никакъв проблем – убеждаваше ме той. – В България съм се катерил навсякъде. Аз съм алпинист.
Въпреки неговите обяснения аз никога не посмях да застана под небостъргача му. Един ден той ми се обади, за да ме запознае с жена си. Тя също бе дошла. Двамата бяха ангажирани от някакъв собственик на пещера. Незнайният работодател им бе възложил трансформирането на имението му в дискотека. Впоследствие Васката щеше да отговаря за техническата поддръжка, а жена му ще работи като сервитьорка. В замяна на това собственикът им беше обещал трудов договор – необходимо условие за карта за работа. Посетих го няколко пъти. Живееха в гора, в едно изоставено ремарке без колела. Въпреки скромните житейски условия прекарахме незабравими часове с традиционните български ястия, полети с френско вино.
По това време във френските медии започна недружелюбна кампания срещу наплива от източноевропейски работници. „Полският водопроводчик“ се превърна в символ на заплаха от евтина работна ръка нахлуваща от Изток. Недружелюбността в медиите се пренесе и в администрацията. Издаването на разрешения за работа и пребиваване на територията на Франция за поляци, чехи, румънци и българи ставаше почти невъзможно. В Париж пристигнаха чешкият президент Вацлав Хавел и полският – Лех Валенса. След тяхното посещение администрацията промени коренно изискванията си към чешките и полски граждани. От България също долетя правителствена делегация начело с Петър Стоянов. За нещастие надеждите на българските емигранти бяха много бързо попарени. Петър Стоянов показа, че няма нищо общо с Хавел, нито с Валенса. Вместо да защити своите сънародници, българският президент подписа някакво лекомислено споразумение, което позволяваше на френската администрация да връща обратно всеки български гражданин, чиято виза е изтекла.
Получил трети отказ за престой, излъган от работодателя, Васката нямаше друг избор освен да се качи с жена си на автобуса за София. Неговата скромна човешка доблест не му позволи да изчака да бъде екстрадиран с белезници от страната на „правата на човека“. Той не разбра защо въпреки всичко считах, че Франция си остава най-гостоприемната страна в света.
През тези трудни времена на „прехода“, презрителното държание на чиновниците от посолствата в Париж и София, тесният франкофонски кръг от паркетни интелектуалци, попречиха на двата народа с еднаква ценностна система да се опознаят и заработят на принципа на взаимно уважение.
Всяка година 60 – 70 милиона туристи посещават Франция. С постоянна, временна или без никаква виза част от тях никога не си тръгват. Стотици хиляди подават молби за политическо убежище. Само то дава право на документ за работа. Малък процент от тях получават удовлетворение. Останалите изчезват от статистиката. Предполага се, че в страната се намират между 500 хиляди и 1 милион имигранти без документи. Тази нарастваща маса хора, французите определят като граждани от „неевропейски“ произход. Те нямат скрупулите на източноевропейците. За тях не важи „Шенген“. Те познават всички слабости на френското законодателство, което например забранява етническата и религиозна статистика. По този начин пред ислямската същност на емигрантската вълна няма никаква преграда. След 5 или 10 годишно пребиваване във Франция, станали родители африканските „туристи“ стават недосегаеми.
Великобритания води само една колониална война. През 1783 година англичаните оставиха американците на мира и решиха завинаги, че там, където не ги желаят, трябва да си свият знамето и да не се натрапват. За разлика от тях французите водиха една дузина колониални войни. Въпреки че ги загубиха, отношенията им с бившите колонии останаха завити в противоречива мъгла на интереси, на дипломатическо лицемерие и на комплекс за виновност. Няколко поколения френски политици отлагат от един мандат на друг горещия въпрос за спиране на имигрантския поток, със 100% мюсюлмански имигранти.
Световен шампион по социална политика, Франция отдавна надмина финансовите си възможности. Външният дълг на страна надхвърли 3000 милиарда евро.
Защитниците на нелегалните имигранти надигат глас: „Дайте им документи и проблемът е решен!“ Въпросът обаче – на кого да се дават документи, най-сетне напусна задкулисните разговори и излезе наяве. Всякакъв нов приток на „неевропейско“ мюсюлманско население заплашва сигурността, етническото равновесие и републиканската система като цяло.
Българските деца, родени във Франция, стават французи. Докато децата на арабите остават – араби. Родителите им слушат и гледат „Ал Джезира“. Не крият, че Корана за тях е по-важен от Конституцията и и отрито показват омраза към „неверниците“.
Убийствата на свещеници, палежите на катедрали, нападенията и убийствата на учители, както и боевете с полицията разтърсиха из основи френското общество. Уличните демонстрации в полза на Палестина с викове „Аллах Акбар“, преляха чашата на етническата толерантност.
За да се спаси от ислямската вълна, Франция не може повече да отстъпва. Тя ще трябва да напусне европейското законодателство и да даде думата на народа си. На потомците на Шарл Мартел – Кралят спрял арабското нашествие в битката при Поатие, през през 723 година и позволил на европейската цивилизация да оцелее до днес.
Божидар Чеков
Зареждане ...
Вашият коментар